Анна Аренд веднъж пише, че във времена на дълбока криза “, ние имаме право да очакваме просветление. Но има и надежда, че със света, който спира, нашите фантазии най-накрая политат.
Голяма част от онова, за което винаги са ни казвали, че е невъзможно, всъщност се случва: бездомните (на някои места) се настаняват в хотели, докато затворниците (на други) се освобождават . На децата се казва да не ходят на училище и да забравят за изпити. Масовите държавни разходи осигуряват на хората гарантиран доход, дори и да не могат да работят. Частните болници в Испания се национализират. В Лондон е построена болница само за две седмици. В Португалия десетки хиляди мигранти и търсещи убежище са „регулирани“ и им се предоставят пълни права. Това не е съвсем революция, но е епично идейно пробуждане.
Но въпреки всички тези фантазии, едно от последствията от кризата е, че изведнъж сме по-сериозни към истината. “Точната научна, икономическа, политическа и социална информация за това, което се случва някъде” , казва ми Бил Фостър , преподавател по история в Homerton College Cambridge, миналата седмица, “изведнъж е ценна навсякъде. Това буквално е въпрос на живот и смърт. Може би сега просто ще се изкушим да си спомним какво сме загубили, когато започнахме да изоставяме, опитвайки се да открием истини заедно. ” Интригуващо е, че е необходима тази пандемия, а не чувствителни референдуми и избори, за да убеди компаниите и социалните медии в необходимостта да се борят с фалшиви новини и теории за конспирация.
Без истина няма доверие и портите на цивилизацията са широко отворени за политически черни стражи и злобна дезинформация. Тези порти са отворени от десетилетия и е един от трудно възприеманите уроци от тази зараза, че поддържането на чистотата в информацията е от първостепенно значение, че имаме нужда от граници и мембрани. Моят оптимизъм за това време на колективно оттегляне не е отричане на подобни тревоги или самоти, а точно обратното. Холандският богослов Анри Нувен веднъж описа лечебната общност като място не там, където „раните се лекуват и болките се облекчават“, а където „раните и болките стават отвори или поводи за ново виждане“. Не се радвам на болката, но се радвам, че сме честни за това.
Още през 1955 г. Виктор Лебов предложи да търсим „ духовно удовлетворение “ в консумацията. Придобиването претендира да запълни екзистенциална празнота, но само я задълбочава. Непрекъснато се забъркваме в психическо осмисляне и прочистване, което ни оставя слаби и виновни. Едва по време на това забавяне разбирам колко сме подобни на Леония, въображаемото общество, описано от Итало Калвино в Невидимите градове : „изгонване, изхвърляне, почистване на повтаряща се нечистота. Почистващите улици се посрещат като ангели ”.
В опит да разберат тази пандемия, много от нас са фиксирани в статистика, графики и клъстери. Но ние също постоянно се раздаваме. Това нервно щракване има своята цена. Както се казва в старата поговорка: „Когато нещо онлайн е безплатно, вие не сте клиентът, вие сте продуктът.“
Сега изглежда още по-важно, защото едва ли не последното разсейване, което ни остана сега, е интернет. Всички наши социални ритуали – в кръчми, клубове, училища, религиозни събори – в момента се посредничат от екрани. Все още има идеализъм в нашите дигитални връзки, както се доказва от сътрудничеството на общността с отворен код при проектирането или производството на медицинско оборудване. Но нашите навици онлайн непрекъснато се монетаризират.
Поради тази криза ние също започнахме да поставяме под въпрос най-големия абсолютизъм през последния половин век: върховенството на пазара. Стана ясно, както ми каза Роуън Уилямс , че „така наречената„ пазарна държава “е смъртоносно неспособна да се справи с мащабната колективна криза“. Минималните заплати на основните работници, провалът в търсенето и предлагането на медицинско оборудване и чистата жестокост на коментарите, предполагащи, че уязвимите могат да бъдат пожертвани, за да продължи икономиката – всички разкриха „скритата ръка“ на пазара и срамността на нейната „равнопоставеност“. Сякаш свещеният „пазар“ като омразен диктатор най-накрая е свален. Вместо нашето общество да има пазар, ние осъзнаваме, че пазарът е имал нашето общество. Джонатан Роусън, философ и директор на изследователския институт Perspectiva, написа наскоро, че „държавата“, вместо „социализиране и хуманизиране на икономиката“, е позволила на „пазарите постепенно да икономизират и обезлюдят обществото“. Дори ” Файненшъл таймс ” се застъпва за кейнсиански, колективистични финансови пакети. Ние реабилитираме онези еретици, които дълго оплакват разяждащите ефекти на неолиберализма. Големият социален теоретик Стивън Лукас сподели, че „пазарният фундаментализъм“, създаде „опустошение и необуздани неравенства“.
Глобализацията е голяма част от превъзходството на пазара. Идеалистичният разказ за глобализацията беше, че тя е справедлива,безплатна за всички търговия, която може да обогати бедните. Реалността обаче е непрекъснат аутсорсинг, така че нашите консумативи да останат толкова евтини, колкото чипове. Продължаваме да очакваме цялата продукция, по всяко време, през всички сезони. Глобализацията е състезание към дъното, което създава полу-робство в суровия край на много дългите вериги за доставки. Той премахна бизнеса, работните места близки до домашните и раздроби местните мрежи на доверие и родство. Болезнената истина за тази криза е, че не можем да отричаме безкрайно, че всичко има край, не само нашият собствен, тъй като виждаме смъртността отблизо, но и на нашата планета. Икономистът на квакера Кенет Е Боулинг веднъж (уж) каза: „Всеки, който вярва в безкраен растеж на крайна планета, е или луд, или икономист.“ Толкова очевидно, че се игнорира от десетилетия. Но ако тази криза в Кови е репетиция за климата, видяхме някои от разходите и последиците. „Случаят с икономиката след растеж“, казва Роусън, „просто се засили. Нуждаем се от икономики, които имат смисъл от 8 милиарда или повече хора, които живеят заедно в планетарна система като цяло, а не извличане на печалба за постигане на абстрактни съвкупни цели като БВП. ” Отдавна е един от куизмите на съвременния живот, че ние страдаме от митични лишения. Разказваме истории, но никога не са прости. И нашето търсене е може би още по-трудно: да различим общото благо и да търсим просветление в този мрак. Тобиас Джоунс автор на „Място за убежище“ Със съкращения
