УЗБЕКИСТАН 2020 : ПИР ПО ВРЕМЕ НА ЧУМА Вяра Тимчева
 
Слизам от самолета… и за миг ми се струва, че съм се озовала в НАСА и посрещаме космонавти, завръщаши се от Луната. Ей ги, идват насреща ни в бели скафандри, с маски на уста – но като наближават, виждам, че екипировката им е направена от същата материя като чехлите по хотелите. Протягат ръка и казват: „PCR тест!“
Подавам им заветната тапия, която свидетелства, че нямам ковид и за пореден път се питам къде съм тръгнала. Разумно ли е човек да пътува до други континенти през 2020 г.? Семейството ми и повечето приятели единодушно заявиха „Не!”. Не само неразумно, а даже налудничаво. Но за мен пътуването е като дишането – беше ми жизненонеобходимо, а освен това познавам човека, с когото съм тръгнала – вече съм била с него в Иран и знам, че е отговорен и ако нещо се случи, няма да изостави групата и да побегне.
Да, защото има и група! Вярно, малка – 11 човека всичко на всичко заедно с екскурзовода, а до последния момент не се знаеше дали изобщо ще тръгнем и дали тестовете на всички ще се окажат отрицателни. Но имахме късмет и ето ни на летището в Ташкент. „Космонавтите“ ни допускат на узбекска територия, а междувременно багажите вече се въртят  на поточната линия. Изведнъж се озоваваме в меле, много трудно съвместимо с идеята за социална, физическа и изобщо каквато и да е дистанция. Всеки опознава отблизо не един узбекски жител, докато се борим да си вземем куфарите сред тълпата. Откъде намират толкова енергия в четири през нощта? Втори полет, този път вътрешен, ни отвежда в Нукус. Да си призная, до оня ден не знаех, че има такъв град, а той не само е там, ами и е столица на автономната република Каракалпакстан – за чието съществуване също доскоро не подозирах. Тази република заема почти 40 % от територията на Узбекистан. По време на едночасовия полет гледам през люка: отдолу се виждат само пясъци.
Пристигаме. Вдишвам въздуха – колко прекрасно, в нова държава сме, на друг континент, още не мога да повярвам, че се случва! Толкова е хубаво отново на път! Нукус е град с ново строителство и много пространство – всичко в него е широко (булевардите и площадите), голямо (паметниците и сградите) и високо (два пилона, на които се веят узбекското и каракалпакстанското знамена). Най-интересен е местният музей. Република Каракалпакстан е сгушена между Казахстан, Туркменистан и бидейки част от Узбекистан, тя живее собствен живот. В средата на 20 век тук е кипяла активна дейност. Памук от водата на Аму Даря и Сърдаря и риба от Аралско море са били основните експортни стоки. Днес морето се е свило и тази промишленост си е отишла. Като културен бисер в сърцето на столицата Нукус, е построен вторият по големина в света след Ермитажа музей на авангардното изобразително изкуство. Изключитена сбирка на художници от 20 век. Милион и шестотин хиляди жители отстояват своето право да бъдат различни, оставайки част от Узбекистан. С език, близък до турски, монголоидни лица и неподражаема усмивка, те все още носят красива нецивилизованост, така нужна ни в тези модерни времена.
 Рано на другия ден потегляме с джипове за Аралско море. Мечта ми е от години да го видя – още от момента, когато прочетох за сполетялата го трагедия. Било е четвъртото по големина вътрешно море на Земята. През 1960 г. се е простирало на 68 900 km2, а през 2017 г. площта му вече е била едва 8600 km2. Реките, които са го подхранвали, Амударя и Сърдаря, са били отбити от коритата си, за да напояват памуковите полета, засадени по времето на СССР. Изчезването, по-скоро убийството на Аралско море се счита за една от най-големите екологични катастрофи на ХХ век.
Първата ни спирка е град Муйнак, който преди е бил пристанищен, а сега отстои на… 200 км от морето!  Там има „Музей на екологията“ с покъртителни експонати – препарирани или спиртосани видове риби, птици и животни, които някога са населявали региона; консервени кутии от времето, когато там е имало рибен комбинат; снимки на лодки и рибари, които вече са само спомен. Разбира се, много от жителите са напуснали града. Там все още се намира „Гробището на корабите“ – бившето пристанище, където ръждясват обездвижени дузина кораби, блокирани сред пясъците. Тъжна гледка – но трябва да се види… и да се помни. Една жена от групата има блестящата идея да попита в музея дали не са останали картички от морето – действително е останала една-единствена, последната! На нея се вижда живописна скала, ивица пясък и лазурна морска шир.
Ирония на съдбата е, че в тази част на света вече си имат цели две пустини – Каракум и Къзълкум. И ето че днес синьото Аралско море също е пустиня – Аралкум. Движим се с джиповете по това, което преди малко повече от половин век все още е било морско дъно; сред пясъците са хванати в плен изсъхнали мидички и охлювчета. От морето са останали две красиви реликви – живописен скален каньон и прекрасното езеро Судочье, сред чиито води дивата папрат в пшенични и тъмночервени багри му придава вид на място от приказките. Почти на границата с Казахстан, на 200 км на север, достигаме и до самото море. Водата е чудно красива на цвят под лъчите на залязващото слънце; но когато се приближаваме, виждаме, че брегът никак не е гостоприемен: покрит е с дебел слой черна тиня. Защо, питам се, човечеството отказва да си научи уроците от миналото? И какво се получава, когато се поставят парите пред природата? Съдбата на Аралско море дава еднозначен отговор на тези въпроси. Да прочетеш за това е едно. Да видиш с очите си резултата от човешката безотговорност, е съвсем друго. Ужасяващи са последствията. 11 вида риба, 23 вида животни и 35 вида птици са вече в червената книга. Основният източник на вода река Аму Даря, преминава през три държави. В годините назад регулярно водата й е отклонявана за стопански цели и това е довело почти до изчезването на този природен феномен. Нещо повече. Химикалите донесени и отложени по дъното на морето, днес са на повърхноста. Те са открити дори в кръвта на пингвини от северния полюс и в горите на Норвегия. Ето защо проблемите създавани от човека на природата имат наднационален характер. Тъжна е тази история. Омерзителното човешко бездействие е присъда за бъдещите поколения. Едва ли ще ни простят безхаберието. Знание което не ни прави по-добри е по-лошо от незнанието. Аралско море ни казва недвусмилено: Хора, не унищожавайте земята. Стреснете се. Времето на човечеството изтича.
 Ще спим в юрти с прекрасна гледка към морето! Сръчните ни шофьори се преобразяват в домакини: запалват печки на дърва и се залавят да готвят традиционно узбекско ястие с картофи, зеленчуци и овнешко. Навън става много студено, но в юртата е топло и уютно. Докато чакаме манджата, съглеждаме в един ъгъл узбекски народни носии и с радостта на деца се накипряме с тях. Вечерта минава в хапване, интересни разговари и пеене на песни. Толкова е хубаво!
След Арал поемаме към Хива – столицата на древната арийска държава Хорезъм. По пътя посещаваме няколко многовековни изоставени пустинни крепости с вид на пясъчни замъци, сякаш издигнати от деца великанчета, заиграли се край морето и после избягали.
Хорезм – непознатото царство. Първите данни за него са от 8 век преди Христа. Съществува до 16 век. Основано от арийски племена, то е център на култура и икономика за почти 25 века. Столиците са се меняли основно заради промяната на река Оксус/ Аму Даря/. От Кизил Кала, Топрак Кала и Аяс Кала, през Куня Ургенч/ днешен Туркменистан/ и Хива, до днешната столица Ургенч. Имена на такава област има не само в Узбекистан, но и в Туркменистан и дори Иран. Това говори за мащаба на тази цивилизация. И до днес местните наричат гордо себе си хорезмийци. Изповядвали са зороастризъм, като има дори една запазена кула на мълчанието, където са полагали телата на своите мъртъвци.
 Старият град Хива, един от най-добре запазените в Централна Азия, прилича на музей под открито небе: крепостната стена обгражда плетеница от улици, непроменени от Средновековието, пищни дворци, чудни минарета в сини и зелени цветове, мавзолеи, джамии, керван-сараи, пазари. Ще спим на чудно място – истинско древно медресе, преобразено в хотел, с ориенталски сводове и украси и хубав вътрешен двор.
Насред Аралкум и в юртите бяхме позабравили пандемията – на километри от нас нямаше други хора. Но в града ковид 19 отново ни напомня за себе си. В Узбекистан е имало две вълни на зараза, но правителството е взело крути мерки: откриват ли болен, пристигат в дома му и запечатват вратата, а войник остава в двора да пази с пушка, да не би на някой да му хрумне да се измъкне през прозорците. Така заразата е била бързо овладяна и в момента Узбекистан се води една от най-безопасните по отношение на ковид държави, с малък брой болни. Маските обаче все още са задължителни навсякъде и в сградите, и по улиците. Местните са до такава степен дисциплинирани, че виждахме хора, сами насред пустинята, на десетки километри от всякакво населено място и въпреки това с маски. От крепостната стена се открива чудна гледка към Хива, особено по залез слънце. Седим и се наслаждаваме, уморени, но доволни – току-що сме изкачили най-високото минаре в града – 72 метра, с многобройни и забележително високи стъпала до върха. А преди това сме разгледали двореца на Саид Алис Хан, последния такъв, няколко мавзолея, джамии, кули, пазари: дори да си затворим очите, пред тях продължават да дефилират вълшебни ориенталски гледки. Хората навсякъде са безкрайно дружелюбни, но на пазара ни посрещат като месии: ние сме първата група, всъщност единствената група за тази година! Всички искат да ни заприказват, да ни докоснат, да ни привлекат в дюкяните и магазинчетата си. „Не можем да купим всичко отвсякъде!“, обясняваме, а те: „Просто само влезте! Това е достатъчно да ни донесе късмет!“ Една жена дори обяснява как ще заколи овен, за да направи курбан в наша чест: „Вие сте първите, дай Боже скоро да дойдат още!“
На другия ден отпътуваме през червената пустиня Къзълкум към легендарната Бухара, важен етап от Пътя на коприната. Там е роден Авицена, а също и Настрадин Ходжа, чиито паметник се издига в един парк – усмихнат до ушите, яхнал магаренцето си. Красива Бухара, изобилстваща от интересни места за посещение – няма да стигне цяла книга да се опишат всичките! Градът е и узбекският център на суфизма – и вечерта сме гости на истински суфистки мистик, чиято жена пред очите ни приготвя традиционното ястие плов – ориз със зеленчуци и месо, който се пече в специална пещ. Много е вкусно! А след като приключваме с материалната храна, е предвидена и духовна – домакинът ни отвежда в създаденото от него училище по изкуствата, където даровити деца се учат да рисуват така ценените в Ориента миниатюри, и ни разказва своето виждане за суфизма. Бухара Шариф. Святата Бухара. Изключителен център по пътя на коприната. Пресечна точка на Зороастризъм, Юдаизъм, Будизъм, Ислям. Освен религиите установили се тук през вековете, тя е един от четирите древни центъра на Суфизма. Тази надрелигиозна философия е създадена през 8-9 век. Времето е оформило четири основни школи. Първата е в днешна Турция, характерна със своите дервиши. Те достигат просветление с танц. Втората в днешен Иран, като там се достига до същото чрез пеене. Третата е в днешна Сирия и Хорезм. Там дервишите са ходели в края на керваните и с подвиквания са молели всевишния да помогне за достигане безпроблемно на целта. И четвъртата школа, Нагшбанди е в Бухара. Тук суфите и до днес достигат до Бог чрез самовглъбение. Влизат навътре в себе си, вярвайки, че божественото носи всеки от нас.
Следобеда на следващия ден се качваме на влак за Самарканд. Достъпът до гарата е като до летище – преглед на паспортите и скенер на багажа още на входа. Влакът е бърз и много чист. Раздават на всички пасажери пликчета с кифлички, на които пище: “Сделано в Узбекистане с Парижским вдохновением“ и „Мы рады что вы рады и все сыты“.
В Узбекистан няма петрол, но има залежи от злато. Голям проблем обаче е липсата на питейна вода – принудени са да я купуват от съседните държави. Почвата е толкова солена, че за да се засади изобщо нещо, трябва първо да се изкопае терен, по-нисък от околните, и да се наводни за три дни; след като водата изтече, солта заминава с нея и теренът вече може да се използва. По-малко от 10 % от територията на Узбекистан се обработва интензивно.
Пристигаме в прекрасният, възпяван от толкова творци Самарканд по залез. Отиваме право на най-известния площад, Регистан, който свети в чудни светлини и е наистина приказна гледка. На другия ден ще го разгледаме и по светло и ще влезем в заобикалящите го сгради, всяка от които е впечатляваща.
Каквото и да кажеш, е малко, когато си в този град. Той идва от вечността още като център на Согдиана, след това Александър Велики го нарекъл Мараканда и главен град в империята на Амир Тимур. Тимур (Тамерлан), подчинил цяла Средна Азия, е роден недалеч; Самарканд е бил столицата на могъщата му империя. Именно тук е погребан той в пищен мавзолей. Самарканд крие неизброими исторически и архитектурни богатства, но едно от най-интересните е обсерваторията на Улуг-Бек. Внук на Тимур, той е наследил империята, но за разлика от войнствения си дядо се е посветил предимно на науката. Превърнал е Самарканд в интелектуално средище, събрал е най-добрите астролози и математици и е постигнал значителни успехи: конструира първия глобус, съставя един от най-добрите звездни каталози, определя дължината на звездната година с удивителна за епохата си точност.
А ние потегляме към Ташкент. И той като Нукус е град с ново строителство и монументален вид: всичко е голямо и щироко, правителствените сгради, парковете, паметниците. Има и стара част, която обаче не може да се сравни с Хива, Бухара и Самарканд. Нашата местна екскурзоводка Елена много иска да ни покаже метрото, което явно е лъскаво и впечатляващо като московското – „Прилича на подземен дворец“, но за наш лош късмет точно този ден то по изключение не работи. Узбекистан е земетръсна зона и през 1966 г. Ташкент става епицентър на едно от най-силните земетресения в Централна Азия. На тази трагедия е посветен огромен гранитен паметник. Посещаваме и най-стария пазар в града – Чорсу, чиято пъстрота, врява и разнообразие удивляват пътешественика.
Наистина ли вече е време да си тръгваме? С носталгия оставяме зад гърба си Пътя на коприната, шарения Узбекистан, вкусните ястия, дружелюбните хора. Беше като пир по време на чума, откъсване от тази трагична за цялата планета година – откъсване. А това, че се промъкнахме тази година, ми дава надежди и за догодина – щом веднъж сме успели, пак ще успеем! Пътешественическият дух е жив и нищо не може да го унищожи, дори и пандемия!
……………………………………….