Дали?

Дали философски погледнато, постоянният поток от информация, заливащ ни ежедневно, ни отнема способността да си представяме и замества желанието ни да мечтаем свободно? Ако пътуването се прави някъде от някого и ние можем да участваме виртуално, дали си струва да го правим и въобще защо трябва да излизаме от къщи?
Аз съм пътешественик - Global explorer, както съм записал на визитната си картичка. Като такъв, може да се каже наистина, че излизам от къщи. Нещата за които мечтая просто се случват и съм блгодарен на вселената за това.
Любимият ми отговор на въпроса защо пътуваме, е дал преди почти сто години Джордж Лии Малъри, опитал три пъти да изкачи най-високия връх на земята. Журналист настоятелно го пита: Защо искате да изкачите Еверест? Там няма нищо освен сняг и камъни. Защо ли, отговорил той, защото е там! И продължил така:
‘Едва ли изкачването на Еверест има конкретна практическа полза. Да, можем да научим нещо за поведението на човешкото тяло при висока надморска височина, което лекарите да ползват в авиацията. Няма да намерим злато или да усвоим нова обработваема земя. Ако обаче не може да разберете, че има нещо в човека, което отвръща на предизвикателството на тази планина и отива да го посрещне, че самото изкачване е част от борбата за живот напред и винаги напред, няма да разберете защо отиваме. Това което получаваме от това приключение е чиста радост, а радостта все пак е целта на живота. Ние не живеем за да ядем или правим пари, а правим това за да се радваме на живота.”
Джордж Малъри е видян последно да изчезва в облаците под Еверест в невъзможно силна буря. Той е може би първият човек, 30 години преди Едмонд Хилари, покорил най-високия връх на земята. Самият Хилари веднъж споделя: “ Не върховете покоряваме ние, а себе си”. Защо въобще пиша това? Защото освен материалните ни щения, там някъде зад дъгата, се крие истинската човешка радост от това, че сме живи, че дишаме. Както казва Далай Лама: Нека не търсим смисълът във всичко. Нека го създаваме.


Кайлаш

Великият Кайлаш е силно обвързан с числото 4.
Той е дом на четири велики религии на този свят; Индуизъм, Джайнизъм, Будизъм и Бон религия.
Четирите от най-големите реки в Азия: Sutlej, Brahmaputra, Karnali и Indus извират от божествения Кайлаш, следващи четирите посоки на света.
Кайлаш е известен с четирите си омагьосващи лица.
Стръмни и остри, всички ръбове на всяко лице са строго ориентирани към кардиналните точки, от което следва че всяко лице е изцяло обърнато към избраната от него посока на света.
Във древните писания пише, че всяко едно лице на Кайлаш е направено от различно бижу - кристал, рубин, злато и лазурит.
Северът е златен, на Югът е лазурит, Изтокът е кристал, а Западът е рубин.
Смята се, че четирите лица на Кайлаш изобразяват четири различни емоции. Южното лице отразява величие или великолепие и е напълно покрито със сняг. Западното обхваща аурата на състраданието и благоволението.
Северното лице е силно, забраняващо и обезсърчаващо, докато Източното лице е видимо само от далече , е загадъчно и мистериозно.
Наскоро бе заснето и петото лице на Кайлаш.
Заснети са снимки с Google Maps, в които се вижда лицето на бог Шива на връх Кайлаш, място, за което се смята, че е неговото жилище.
Според легендата, безсмъртният Шива живее на върха на Кайлаш, където прекарва времето си, практикувайки йогически аскетизми и правяйки страстна любов със своята божествена съпруга, Парвати..
Също така Кайлаш е наричана „планина на Свастиката“, южната страна изглежда има естествена свастика, която се движи от горе до долу и от страна на страна. Тази свастика е резултат от вертикална цепка, която се спуска по средата на скалната стена, комбинирана със хоризонтални слоеве, които се появяват, за да допълнят символа. Свастиката изобразява духовна сила в будизма, като по този начин се издига важността на тази свята планина.
Сутрин рано, когато първите лъчи започнат да милват северното лице на Кайлаш, то започва да се усмихва. И тъй като северното лице се отъждествява със златото, този свещен момент е познат като „Златната усмивка на Кайлаш“

За мен Кайлаш е най-голямата мистична библиотека.
При Кайлаш си като неграмотен човек, който отива в огромна библиотека.
Представете си, че сте неграмотни и влизате в огромна библиотека. Хората седят там и четат тези многобройни книги.
Не разбираш нито дума , но искаш да разбереш за какво се разказва.
И осъзнаваш, че трябва да започнеш от АБВ или азбуката на живота.
Да видиш основите на това как да разчетеш живота, започвайки от себе си.
Ако не успееш, няма как да разчетеш другите неща идващи от космоса.
Само ако можеш да видиш, можеш да научиш азбуката.
Когато получите азбуката, тогава бихте искали да прочетете изречението.
Когато прочетете изречението ще искате да прочетете книгата.
Когато прочетете книгата, ще искате да разберете всичко. ...


Защо Етиопия

Какво ме накара да посетя Етиопия, макар че Африка не е моя континент.Това е една легенда, а може и истина за Савската царица страната ,която в 328г. приема втора след Армения християнството, за евреите, които живеят в Абисиния и в Йемен, чийто произход е слабо известен в Европа и които във всеки случай не произхождат от Иудея;
— за съществуването във всички християнски (копто-православни) църкви в Абисиния на една „Светая светих“, съдържаща символичния еврейски ковчег, наречен Табот, което доказва, че абисинците са били израилски народ в един период от историята си и че онези, които и днес са неразривно свързани с тази религия, са останки от древната вяра, някога обща за цяла Абисиния;за запазения през вековете обред да се хвърлят стълбове пясък по време на важни церемонии;
— за все още съществуващото обрязване на абисинските момичета, и момчета: зашиване на устните на женския полов орган, което все още се прави в Данакил; задължението за всеки младеж да докаже, че е убил двама души, преди да може да сключи брак; и най-после почитаната у кафучосите прическа, украсена със символичния фалос;
— за непроменливите черти на брачните обреди на абисинците от времето на Македа, Савската царица, и за абсолютното равноправие между двата пола в резултат от нейните закони;— за неизменната традиция на халката, златна за мъжете и сребърна за жените, окачена на врата със синя панделка, любимия цвят на цар Соломон;
— за намесата на магиите, още от времето на савската цивилизация, в науката на абисинските знахари и за тънкото им познаване на отровите;
— затова че абисинските владетели са били особено привличани от Иерусалим. Това привличане, което не може да бъде обяснено по друг начин, се потвърждава от постоянното сътрудничество на тези владетели в съграждането и опазването на Великия храм и на гроба на Иисус Христос;
— за точното родословие наимператорския род на Абисиния, който води началото си от съюза между цар Соломон и Македа, родители на Менелик I, чиято титла „Лъв победител на племето на Иуда“ се носи без прекъсване и с гордост от абисинските императори, в това число и от Менелик II.
Един енергичен и странен малък абисински народ, който озарен от гения на Македа е успял да запази своята идентичност, традиции и култура въпреки превратностите на тридесет века и приказната привлекателност на могъщите империина фараони и на асирийци.
Днес евреите в Абисиня ги наричат „фалахи“, термин от древния амхарски език, означаващ „изгнаници“. Техните най-древни прадеди са всъщност тези избягали от Египет евреи, на които абисинците са дали гостоприемство след тежкия път, довел ги от Мемфис до Симиена. Фалахите имат по-светла кожа от негрите и нубийците. Обяснението трябва да се търси в кръстосването между тях и местните жени, тъй като повечето евреи изгубили жените си по време на Изхода. Фалахите не използват „талит“ (шала, който се слага при молитвата, нито „мезуза“ (знакът, който се поставя на вратите)), както и не спазват постите за Пурим и светлините на Ханука. Тези закони, въведени с писмената Тора, естествено не са били известни по времето на пророка Ангебо. Свещениците им не се наричат равини, а „каени“ името, което се е използвало преди Мойсей. Защото те са единствените евреи, които почитат вярата отпреди Мойсей. Те спазват и Авраамовите закони, свещенослужат пред олтар и правят жертвоприношения.


По хълмовете на времето

Анна Аренд веднъж пише, че във времена на дълбока криза ", ние имаме право да очакваме просветление. Но има и надежда, че със света, който спира, нашите фантазии най-накрая политат.
Голяма част от онова, за което винаги са ни казвали, че е невъзможно, всъщност се случва: бездомните (на някои места) се настаняват в хотели, докато затворниците (на други) се освобождават . На децата се казва да не ходят на училище и да забравят за изпити. Масовите държавни разходи осигуряват на хората гарантиран доход, дори и да не могат да работят. Частните болници в Испания се национализират. В Лондон е построена болница само за две седмици. В Португалия десетки хиляди мигранти и търсещи убежище са „регулирани“ и им се предоставят пълни права. Това не е съвсем революция, но е епично идейно пробуждане.
Но въпреки всички тези фантазии, едно от последствията от кризата е, че изведнъж сме по-сериозни към истината. "Точната научна, икономическа, политическа и социална информация за това, което се случва някъде" , казва ми Бил Фостър , преподавател по история в Homerton College Cambridge, миналата седмица, "изведнъж е ценна навсякъде. Това буквално е въпрос на живот и смърт. Може би сега просто ще се изкушим да си спомним какво сме загубили, когато започнахме да изоставяме, опитвайки се да открием истини заедно. " Интригуващо е, че е необходима тази пандемия, а не чувствителни референдуми и избори, за да убеди компаниите и социалните медии в необходимостта да се борят с фалшиви новини и теории за конспирация.
Без истина няма доверие и портите на цивилизацията са широко отворени за политически черни стражи и злобна дезинформация. Тези порти са отворени от десетилетия и е един от трудно възприеманите уроци от тази зараза, че поддържането на чистотата в информацията е от първостепенно значение, че имаме нужда от граници и мембрани.
Моят оптимизъм за това време на колективно оттегляне не е отричане на подобни тревоги или самоти, а точно обратното. Холандският богослов Анри Нувен веднъж описа лечебната общност като място не там, където „раните се лекуват и болките се облекчават“, а където „раните и болките стават отвори или поводи за ново виждане“. Не се радвам на болката, но се радвам, че сме честни за това.
Още през 1955 г. Виктор Лебов предложи да търсим „ духовно удовлетворение “ в консумацията. Придобиването претендира да запълни екзистенциална празнота, но само я задълбочава. Непрекъснато се забъркваме в психическо осмисляне и прочистване, което ни оставя слаби и виновни. Едва по време на това забавяне разбирам колко сме подобни на Леония, въображаемото общество, описано от Итало Калвино в Невидимите градове : „изгонване, изхвърляне, почистване на повтаряща се нечистота. Почистващите улици се посрещат като ангели ”.
В опит да разберат тази пандемия, много от нас са фиксирани в статистика, графики и клъстери. Но ние също постоянно се раздаваме. Това нервно щракване има своята цена. Както се казва в старата поговорка: „Когато нещо онлайн е безплатно, вие не сте клиентът, вие сте продуктът.“
Сега изглежда още по-важно, защото едва ли не последното разсейване, което ни остана сега, е интернет. Всички наши социални ритуали - в кръчми, клубове, училища, религиозни събори - в момента се посредничат от екрани. Все още има идеализъм в нашите дигитални връзки, както се доказва от сътрудничеството на общността с отворен код при проектирането или производството на медицинско оборудване. Но нашите навици онлайн непрекъснато се монетаризират.
Поради тази криза ние също започнахме да поставяме под въпрос най-големия абсолютизъм през последния половин век: върховенството на пазара. Стана ясно, както ми каза Роуън Уилямс , че „така наречената„ пазарна държава “е смъртоносно неспособна да се справи с мащабната колективна криза“. Минималните заплати на основните работници, провалът в търсенето и предлагането на медицинско оборудване и чистата жестокост на коментарите, предполагащи, че уязвимите могат да бъдат пожертвани, за да продължи икономиката - всички разкриха „скритата ръка“ на пазара и срамността на нейната „равнопоставеност“.
Сякаш свещеният „пазар“ като омразен диктатор най-накрая е свален. Вместо нашето общество да има пазар, ние осъзнаваме, че пазарът е имал нашето общество. Джонатан Роусън, философ и директор на изследователския институт Perspectiva, написа наскоро, че „държавата“, вместо „социализиране и хуманизиране на икономиката“, е позволила на „пазарите постепенно да икономизират и обезлюдят обществото“. Дори " Файненшъл таймс " се застъпва за кейнсиански, колективистични финансови пакети. Ние реабилитираме онези еретици, които дълго оплакват разяждащите ефекти на неолиберализма. Големият социален теоретик Стивън Лукас сподели, че „пазарният фундаментализъм“, създаде „опустошение и необуздани неравенства“.
Глобализацията е голяма част от превъзходството на пазара. Идеалистичният разказ за глобализацията беше, че тя е справедлива,безплатна за всички търговия, която може да обогати бедните. Реалността обаче е непрекъснат аутсорсинг, така че нашите консумативи да останат толкова евтини, колкото чипове. Продължаваме да очакваме цялата продукция, по всяко време, през всички сезони. Глобализацията е състезание към дъното, което създава полу-робство в суровия край на много дългите вериги за доставки. Той премахна бизнеса, работните места близки до домашните и раздроби местните мрежи на доверие и родство.
Болезнената истина за тази криза е, че не можем да отричаме безкрайно, че всичко има край, не само нашият собствен, тъй като виждаме смъртността отблизо, но и на нашата планета. Икономистът на квакера Кенет Е Боулинг веднъж (уж) каза: „Всеки, който вярва в безкраен растеж на крайна планета, е или луд, или икономист.“ Толкова очевидно, че се игнорира от десетилетия. Но ако тази криза в Кови е репетиция за климата, видяхме някои от разходите и последиците. „Случаят с икономиката след растеж“, казва Роусън, „просто се засили. Нуждаем се от икономики, които имат смисъл от 8 милиарда или повече хора, които живеят заедно в планетарна система като цяло, а не извличане на печалба за постигане на абстрактни съвкупни цели като БВП. "
Отдавна е един от куизмите на съвременния живот, че ние страдаме от митични лишения. Разказваме истории, но никога не са прости. И нашето търсене е може би още по-трудно: да различим общото благо и да търсим просветление в този мрак.
Тобиас Джоунс автор на „Място за убежище“
Със съкращения


Суфизъм

Да се срещнеш с Бог без да умираш. Това умение се достига според Суфизма. Отделянето на духа от тялото е познато от дълбока древност. Група хора в средата на девети век са си поставили тази трудна цел. За това обаче са определили 20 степени на очистване. Един от тях е чрез пиене на вода. Друг чрез медитация. Материалният свят е пречка по пътя към духовния. Използват всяка свободна минута за да се вглъбят в себе си давайки си отдих от мислите и материалната битност.
Учителят е най-важен по пътя. Връзката му с ученика е подобна на тази между баща и син.
Знанията според суфизма идват от космоса. Стремежът към тях е заложен в човешката същност. За да тръгнеш по пътя е нужно отказване от семейство и дом. Нищо не бива да те отклонява в стремежа към божественото.
Суфите в Бухара са носели винаги сребърна монета от Емира. Тя им е давала право на достъп до целия град. Затова някои смятат, че са били и негови шпиони. Каквото и да кажем за бухарската школа в суфизма, една дума взима връх над всичко друго. Мълчание. Може би точно суфи мъдрец от древността е казал първи великата фраза - “Мълчанието ти разбирам, но думите ти не разбрах”. От мавзолея на великият суфи Нагжбанд край Бухара, за вас беше Марко Поло.


Възкресение

Възкресение Христово е време за прозрения. Да обговорим чудесата. Тренираните ни в материалистичното души отдавна не правят разлика между човека и неговия доход. Всеки струва толкова, колкото печели. Ние оценяваме дори себе си по пазарната ни стойност и научаваме какво сме по това, което ни се дава и взема в обществото. Само че материалното щастие е илюзия. Вещите светкавично се обезценяват със самото им притежание.
На пръв поглед изглежда, че е лесно да се откажеш от излишъци, но всъщност е твърде трудно. За да придобиеш това познание, се изисква известно усилие. В света на истинските, вечните ценности, се прониква само през болката и страданието. В началото на познанието стои телесната тревога. Болестите се появяват, за да ни предупредят, че сме в дисбаланс, че не обичаме, че не сме благодарни. Представете си един човешки ум, съвсем сам, насред неизцелимото. Граничните преживявания преобръщат съзнанието, правят човека мъдър и го изпълват с добрина. Вероятно Бог е резултат от тревогата на нашето вътре. През страданието Бог сякаш ни казва: Ще те науча на най-важното, ще те накарам да прогледнеш, но първо искам да те изпитам дали имаш сили да носиш тежестта на това познание.

Бог по своята същност е само една тайна. Да го отричаш, означава първо да го разбираш. Нима мъдростта се преподава? Кой може да ти обясни страданието? Защото всяко познание е изживяна болка. Преди да намериш, трябва да загубиш. Бог явно е това, което остава, след като си изгубил всичко. Да се докоснеш до страха, до загубата, това е научаване....
Калина Андролова


Пир по време на чума

УЗБЕКИСТАН 2020 : ПИР ПО ВРЕМЕ НА ЧУМА Вяра Тимчева
 
Слизам от самолета... и за миг ми се струва, че съм се озовала в НАСА и посрещаме космонавти, завръщаши се от Луната. Ей ги, идват насреща ни в бели скафандри, с маски на уста – но като наближават, виждам, че екипировката им е направена от същата материя като чехлите по хотелите. Протягат ръка и казват: „PCR тест!“
Подавам им заветната тапия, която свидетелства, че нямам ковид и за пореден път се питам къде съм тръгнала. Разумно ли е човек да пътува до други континенти през 2020 г.? Семейството ми и повечето приятели единодушно заявиха „Не!”. Не само неразумно, а даже налудничаво. Но за мен пътуването е като дишането – беше ми жизненонеобходимо, а освен това познавам човека, с когото съм тръгнала – вече съм била с него в Иран и знам, че е отговорен и ако нещо се случи, няма да изостави групата и да побегне.
Да, защото има и група! Вярно, малка – 11 човека всичко на всичко заедно с екскурзовода, а до последния момент не се знаеше дали изобщо ще тръгнем и дали тестовете на всички ще се окажат отрицателни. Но имахме късмет и ето ни на летището в Ташкент. „Космонавтите“ ни допускат на узбекска територия, а междувременно багажите вече се въртят  на поточната линия. Изведнъж се озоваваме в меле, много трудно съвместимо с идеята за социална, физическа и изобщо каквато и да е дистанция. Всеки опознава отблизо не един узбекски жител, докато се борим да си вземем куфарите сред тълпата. Откъде намират толкова енергия в четири през нощта? Втори полет, този път вътрешен, ни отвежда в Нукус. Да си призная, до оня ден не знаех, че има такъв град, а той не само е там, ами и е столица на автономната република Каракалпакстан – за чието съществуване също доскоро не подозирах. Тази република заема почти 40 % от територията на Узбекистан. По време на едночасовия полет гледам през люка: отдолу се виждат само пясъци.
Пристигаме. Вдишвам въздуха – колко прекрасно, в нова държава сме, на друг континент, още не мога да повярвам, че се случва! Толкова е хубаво отново на път! Нукус е град с ново строителство и много пространство – всичко в него е широко (булевардите и площадите), голямо (паметниците и сградите) и високо (два пилона, на които се веят узбекското и каракалпакстанското знамена). Най-интересен е местният музей. Република Каракалпакстан е сгушена между Казахстан, Туркменистан и бидейки част от Узбекистан, тя живее собствен живот. В средата на 20 век тук е кипяла активна дейност. Памук от водата на Аму Даря и Сърдаря и риба от Аралско море са били основните експортни стоки. Днес морето се е свило и тази промишленост си е отишла. Като културен бисер в сърцето на столицата Нукус, е построен вторият по големина в света след Ермитажа музей на авангардното изобразително изкуство. Изключитена сбирка на художници от 20 век. Милион и шестотин хиляди жители отстояват своето право да бъдат различни, оставайки част от Узбекистан. С език, близък до турски, монголоидни лица и неподражаема усмивка, те все още носят красива нецивилизованост, така нужна ни в тези модерни времена.
 Рано на другия ден потегляме с джипове за Аралско море. Мечта ми е от години да го видя – още от момента, когато прочетох за сполетялата го трагедия. Било е четвъртото по големина вътрешно море на Земята. През 1960 г. се е простирало на 68 900 km2, а през 2017 г. площта му вече е била едва 8600 km2. Реките, които са го подхранвали, Амударя и Сърдаря, са били отбити от коритата си, за да напояват памуковите полета, засадени по времето на СССР. Изчезването, по-скоро убийството на Аралско море се счита за една от най-големите екологични катастрофи на ХХ век.
Първата ни спирка е град Муйнак, който преди е бил пристанищен, а сега отстои на... 200 км от морето!  Там има „Музей на екологията“ с покъртителни експонати – препарирани или спиртосани видове риби, птици и животни, които някога са населявали региона; консервени кутии от времето, когато там е имало рибен комбинат; снимки на лодки и рибари, които вече са само спомен. Разбира се, много от жителите са напуснали града. Там все още се намира „Гробището на корабите“ – бившето пристанище, където ръждясват обездвижени дузина кораби, блокирани сред пясъците. Тъжна гледка – но трябва да се види... и да се помни. Една жена от групата има блестящата идея да попита в музея дали не са останали картички от морето – действително е останала една-единствена, последната! На нея се вижда живописна скала, ивица пясък и лазурна морска шир.
Ирония на съдбата е, че в тази част на света вече си имат цели две пустини - Каракум и Къзълкум. И ето че днес синьото Аралско море също е пустиня – Аралкум. Движим се с джиповете по това, което преди малко повече от половин век все още е било морско дъно; сред пясъците са хванати в плен изсъхнали мидички и охлювчета. От морето са останали две красиви реликви – живописен скален каньон и прекрасното езеро Судочье, сред чиито води дивата папрат в пшенични и тъмночервени багри му придава вид на място от приказките. Почти на границата с Казахстан, на 200 км на север, достигаме и до самото море. Водата е чудно красива на цвят под лъчите на залязващото слънце; но когато се приближаваме, виждаме, че брегът никак не е гостоприемен: покрит е с дебел слой черна тиня. Защо, питам се, човечеството отказва да си научи уроците от миналото? И какво се получава, когато се поставят парите пред природата? Съдбата на Аралско море дава еднозначен отговор на тези въпроси. Да прочетеш за това е едно. Да видиш с очите си резултата от човешката безотговорност, е съвсем друго. Ужасяващи са последствията. 11 вида риба, 23 вида животни и 35 вида птици са вече в червената книга. Основният източник на вода река Аму Даря, преминава през три държави. В годините назад регулярно водата й е отклонявана за стопански цели и това е довело почти до изчезването на този природен феномен. Нещо повече. Химикалите донесени и отложени по дъното на морето, днес са на повърхноста. Те са открити дори в кръвта на пингвини от северния полюс и в горите на Норвегия. Ето защо проблемите създавани от човека на природата имат наднационален характер. Тъжна е тази история. Омерзителното човешко бездействие е присъда за бъдещите поколения. Едва ли ще ни простят безхаберието. Знание което не ни прави по-добри е по-лошо от незнанието. Аралско море ни казва недвусмилено: Хора, не унищожавайте земята. Стреснете се. Времето на човечеството изтича.
 Ще спим в юрти с прекрасна гледка към морето! Сръчните ни шофьори се преобразяват в домакини: запалват печки на дърва и се залавят да готвят традиционно узбекско ястие с картофи, зеленчуци и овнешко. Навън става много студено, но в юртата е топло и уютно. Докато чакаме манджата, съглеждаме в един ъгъл узбекски народни носии и с радостта на деца се накипряме с тях. Вечерта минава в хапване, интересни разговари и пеене на песни. Толкова е хубаво!
След Арал поемаме към Хива – столицата на древната арийска държава Хорезъм. По пътя посещаваме няколко многовековни изоставени пустинни крепости с вид на пясъчни замъци, сякаш издигнати от деца великанчета, заиграли се край морето и после избягали.
Хорезм - непознатото царство. Първите данни за него са от 8 век преди Христа. Съществува до 16 век. Основано от арийски племена, то е център на култура и икономика за почти 25 века. Столиците са се меняли основно заради промяната на река Оксус/ Аму Даря/. От Кизил Кала, Топрак Кала и Аяс Кала, през Куня Ургенч/ днешен Туркменистан/ и Хива, до днешната столица Ургенч. Имена на такава област има не само в Узбекистан, но и в Туркменистан и дори Иран. Това говори за мащаба на тази цивилизация. И до днес местните наричат гордо себе си хорезмийци. Изповядвали са зороастризъм, като има дори една запазена кула на мълчанието, където са полагали телата на своите мъртъвци.
 Старият град Хива, един от най-добре запазените в Централна Азия, прилича на музей под открито небе: крепостната стена обгражда плетеница от улици, непроменени от Средновековието, пищни дворци, чудни минарета в сини и зелени цветове, мавзолеи, джамии, керван-сараи, пазари. Ще спим на чудно място – истинско древно медресе, преобразено в хотел, с ориенталски сводове и украси и хубав вътрешен двор.
Насред Аралкум и в юртите бяхме позабравили пандемията – на километри от нас нямаше други хора. Но в града ковид 19 отново ни напомня за себе си. В Узбекистан е имало две вълни на зараза, но правителството е взело крути мерки: откриват ли болен, пристигат в дома му и запечатват вратата, а войник остава в двора да пази с пушка, да не би на някой да му хрумне да се измъкне през прозорците. Така заразата е била бързо овладяна и в момента Узбекистан се води една от най-безопасните по отношение на ковид държави, с малък брой болни. Маските обаче все още са задължителни навсякъде и в сградите, и по улиците. Местните са до такава степен дисциплинирани, че виждахме хора, сами насред пустинята, на десетки километри от всякакво населено място и въпреки това с маски. От крепостната стена се открива чудна гледка към Хива, особено по залез слънце. Седим и се наслаждаваме, уморени, но доволни – току-що сме изкачили най-високото минаре в града - 72 метра, с многобройни и забележително високи стъпала до върха. А преди това сме разгледали двореца на Саид Алис Хан, последния такъв, няколко мавзолея, джамии, кули, пазари: дори да си затворим очите, пред тях продължават да дефилират вълшебни ориенталски гледки. Хората навсякъде са безкрайно дружелюбни, но на пазара ни посрещат като месии: ние сме първата група, всъщност единствената група за тази година! Всички искат да ни заприказват, да ни докоснат, да ни привлекат в дюкяните и магазинчетата си. „Не можем да купим всичко отвсякъде!“, обясняваме, а те: „Просто само влезте! Това е достатъчно да ни донесе късмет!“ Една жена дори обяснява как ще заколи овен, за да направи курбан в наша чест: „Вие сте първите, дай Боже скоро да дойдат още!“
На другия ден отпътуваме през червената пустиня Къзълкум към легендарната Бухара, важен етап от Пътя на коприната. Там е роден Авицена, а също и Настрадин Ходжа, чиито паметник се издига в един парк – усмихнат до ушите, яхнал магаренцето си. Красива Бухара, изобилстваща от интересни места за посещение – няма да стигне цяла книга да се опишат всичките! Градът е и узбекският център на суфизма – и вечерта сме гости на истински суфистки мистик, чиято жена пред очите ни приготвя традиционното ястие плов – ориз със зеленчуци и месо, който се пече в специална пещ. Много е вкусно! А след като приключваме с материалната храна, е предвидена и духовна – домакинът ни отвежда в създаденото от него училище по изкуствата, където даровити деца се учат да рисуват така ценените в Ориента миниатюри, и ни разказва своето виждане за суфизма. Бухара Шариф. Святата Бухара. Изключителен център по пътя на коприната. Пресечна точка на Зороастризъм, Юдаизъм, Будизъм, Ислям. Освен религиите установили се тук през вековете, тя е един от четирите древни центъра на Суфизма. Тази надрелигиозна философия е създадена през 8-9 век. Времето е оформило четири основни школи. Първата е в днешна Турция, характерна със своите дервиши. Те достигат просветление с танц. Втората в днешен Иран, като там се достига до същото чрез пеене. Третата е в днешна Сирия и Хорезм. Там дервишите са ходели в края на керваните и с подвиквания са молели всевишния да помогне за достигане безпроблемно на целта. И четвъртата школа, Нагшбанди е в Бухара. Тук суфите и до днес достигат до Бог чрез самовглъбение. Влизат навътре в себе си, вярвайки, че божественото носи всеки от нас.
Следобеда на следващия ден се качваме на влак за Самарканд. Достъпът до гарата е като до летище – преглед на паспортите и скенер на багажа още на входа. Влакът е бърз и много чист. Раздават на всички пасажери пликчета с кифлички, на които пище: "Сделано в Узбекистане с Парижским вдохновением“ и „Мы рады что вы рады и все сыты“.
В Узбекистан няма петрол, но има залежи от злато. Голям проблем обаче е липсата на питейна вода – принудени са да я купуват от съседните държави. Почвата е толкова солена, че за да се засади изобщо нещо, трябва първо да се изкопае терен, по-нисък от околните, и да се наводни за три дни; след като водата изтече, солта заминава с нея и теренът вече може да се използва. По-малко от 10 % от територията на Узбекистан се обработва интензивно.
Пристигаме в прекрасният, възпяван от толкова творци Самарканд по залез. Отиваме право на най-известния площад, Регистан, който свети в чудни светлини и е наистина приказна гледка. На другия ден ще го разгледаме и по светло и ще влезем в заобикалящите го сгради, всяка от които е впечатляваща.
Каквото и да кажеш, е малко, когато си в този град. Той идва от вечността още като център на Согдиана, след това Александър Велики го нарекъл Мараканда и главен град в империята на Амир Тимур. Тимур (Тамерлан), подчинил цяла Средна Азия, е роден недалеч; Самарканд е бил столицата на могъщата му империя. Именно тук е погребан той в пищен мавзолей. Самарканд крие неизброими исторически и архитектурни богатства, но едно от най-интересните е обсерваторията на Улуг-Бек. Внук на Тимур, той е наследил империята, но за разлика от войнствения си дядо се е посветил предимно на науката. Превърнал е Самарканд в интелектуално средище, събрал е най-добрите астролози и математици и е постигнал значителни успехи: конструира първия глобус, съставя един от най-добрите звездни каталози, определя дължината на звездната година с удивителна за епохата си точност.
А ние потегляме към Ташкент. И той като Нукус е град с ново строителство и монументален вид: всичко е голямо и щироко, правителствените сгради, парковете, паметниците. Има и стара част, която обаче не може да се сравни с Хива, Бухара и Самарканд. Нашата местна екскурзоводка Елена много иска да ни покаже метрото, което явно е лъскаво и впечатляващо като московското – „Прилича на подземен дворец“, но за наш лош късмет точно този ден то по изключение не работи. Узбекистан е земетръсна зона и през 1966 г. Ташкент става епицентър на едно от най-силните земетресения в Централна Азия. На тази трагедия е посветен огромен гранитен паметник. Посещаваме и най-стария пазар в града - Чорсу, чиято пъстрота, врява и разнообразие удивляват пътешественика.
Наистина ли вече е време да си тръгваме? С носталгия оставяме зад гърба си Пътя на коприната, шарения Узбекистан, вкусните ястия, дружелюбните хора. Беше като пир по време на чума, откъсване от тази трагична за цялата планета година – откъсване. А това, че се промъкнахме тази година, ми дава надежди и за догодина – щом веднъж сме успели, пак ще успеем! Пътешественическият дух е жив и нищо не може да го унищожи, дори и пандемия!
..............................................


Островът на удоволствието

Как ли трябва да започва един разказ за този остров?  Може би с “ Най-старата колония в света”! Не знам, но още от мига през 1493 година, когато испанците акостират тук разбирайки, че никога няма да си тръгнат, става ясно едно -  Пуерто Рико е райско място. Богатото пристанище, означава името му на испански. Естествените ветрови течения са довеждали корабите тръгващи от Европа точно тук. Като се прибави, че това е бил почти единствения остров в карибския басейн  с естествени сладки извори, а испанците са имали нужда от него като опорна точка, за да защитят морския път между централна Америка и Европа, доставящ им регулярно важни суровини и полезни изкопаеми, се получава ключова локация за целия регион. През 1500 година Испания обявява целият карибски басейн за своя зона на влияние. Следва строителство на крепости за да се защитава острова, не само от други страни, но и от многобройните пирати сновящи наоколо. След седемгодишна война, завършила през 1763 година и победена от Великобритания, Испания прави острова най-непристъпната крепост в карибския архипелаг. Идва 19 век, който започва с гражданска война в Испания и минава през серия от националосвободителни регионални войни. В резултат на това, получват независимост от Испания Мексико, Венецуела, Перу, Аржентина и Чили. Единствено Куба и Пуерто Рико остават под испанско управление все още. В 1880-90 години САЩ  започват да засилват морския си флот и поставят под съмнение испанското присъствие в района. След поредица от тежки поражения,  през 1898 Испания с нежелание отстъпва Пуерто Рико на Щатите. През 1917 г. в резултат на закона Джоунс,  островната държава е призната за пълноправна част от САЩ. Островът празнува своя национален празник обаче на 25 юли, когато през 1952 година е гласувана новата конституция и е определен сегашния му статут. Икономическата изостаналост  кара местните да одобрят формулата “Доброволно присъединена територия” към САЩ. И до днес административно островът е част от Щатите като се управлява от губернатор. Ето някои подробности: Инфраструктурата е щатска, езикът испански/ не всеки говори английски/. Правилата щатски, спазването им - както дойде. Храната нездравословна, хората - затлъстели. Валутата щатска, маталитетът - карибски. Колите японски и щатски, времето - тропическо. Многоцветно е това място и в прекия, и в преносния смисъл. Казано накратко - сложно за обяснение. Нуждата от щатска виза е спирачка за развитието на туризма. Съседните Куба и Доминиканска република са много по-напред в това отношение. Самодостатъчни са си местните. За тях бъдещето е неясно, а и те не отправят много взор натам. Целогодишно топлото време не стимулира революция в маталитета. Може да се каже, че малката островна страна си е продала суверенитета срещу добри ежегодни субсидии от държавата майка САЩ. Isla de Encanto - островът на удоволствието, така са нарекли сами своето кътче порториканците. Сигурно имат основание. Е, аз си тръгвам с познатия израз “Hasta la vista” и с удоволствието, че прекарах 10 дни от живота си тук, в Puerto Rico!


Малайзия

По коституция държавата е ислямска. В дествителност не е за вярване, защото джамиите тук са почти незабележими. А тези които види човек изглеждат доста непривично като архитектура. Странно разминаване се получава. Климатът е тропичен, етносите наброяват повече от 100. Малайзия - truly Asia/ истинската Азия/, такова е мотото на тази страна. И макар да я посещавам за може би 15 ти път, винаги нещо ново ме чак зад ъгъла. Основните религиозни групи тук са мюсюлмани -65%, будисти - 20% и хинду - 10%. Как обаче те са се напаснали през вековете е факт, достоен за обяснение. Сплотяващото звено са били външните колонизатори. Най-рано са дошли португалците в днешна Малака. След тях за тази земя се преборват холандци и накрая британската империя заслужава правото да управлява. Местните хора за били принудени да се обединяват пред всяка външна агресия. Нямали са друг шанс да устоят на бурните ветрове духащи наоколо. Доста късно, през 1957 година, страната получава своята независимост, а през 1963 към нея се присъединяват от остров Борнео - Саравак и Сабах. Днес Малайзия е разделена на 14 щата, 12 от които са султанати. Уникалното в случая обаче е факта, че монархическата институция, не се наследява. На всеки 5 години поста поема един от дванадесетте султана. Наследяването е валидно само за щатите, докато за върховната монархическа позиция се редуват настоящите султани по места. Въобще странна практика. На първо място по добив на палмово масло, второ по каучук, солидни залежи на петрол и със силно развит високотехнологичен сектор, икономиката на страната е в добро състояние. Като цяло 30 милионната страна е странна смесица от западна модерност, силна държавност и ислямска религиозност. С тези няколко факта завършвам краткия си разказ за Малайзия. Пред нея стоят предизвикателствата на сакралната 2020. Пред мен е обаче и още нещо - джунглите на Борнео, откъдето пиша тези редове.” Вярвам, че всяка истинска религия изисква от нас само едно - да имаме добро сърце” , казва Далай Лама. Какво повече ни е нужно? От Борнео за вас беше Марко Поло


Югоизточна Турция

Какво е общото между Шалънурфа, Харан, Гьобеклитепе и Дара? Месопотамия. Територията между Тигър и Ефрат, където се е зародила древна цивилизация. За Урфа има написано много. Харан е град на границата със Сирия населен предимно с араби вече 4000 години. Характерен е с особената архитектура на къщите. Изградени са от камък, а конусовидните им покриви от тухли. През август тази година там е измерена температура 62 градуса. Тук е изграден и първия мюсулмански университет през 8 век. За Гьобекли тепе е писано много и се знае малко. Да се чуди човек как около 100 века преди Христа са изградени тези светилища. В началния неолит хората според науката са били почти без никакви сечива. Някои неща са си направо стряскащи. За Дара се знае все още малко. Наричат я още турската Петра. Представлява още непроучен добре некропол. Снимките казват малко повече, но е най-добре да дойдете сами. По всички тези места има и доста библейски легенди. Моето пътуване продължава. За вас от Месопотамия бях аз Марко Поло.