Какво е това, от което колкото вземаш, по-голямо става? Ямата, отговаряха ми като бях дете. Вече три дни бродя без връзка със света в амазонската джунгла и си задавам същия въпрос, но отговорите днес са други. Вървим и мълчим с моя водач от племето Кичуа. Развиделява се, а около нас гората изпълнява своята утринна симфония. Солисти са птиците под съпровода на реката. Вървим и мълчим. Думите са ненужни, дори некрасиви в този божествен момент. Местният кичуа току спира, посочва ми нещо. Гледаме. Мълчим. Някак здраво сме свързани, както помежду си, така и с вселената. И се пренасям мислено в нашия свят. Сравнението идва сякаш неповикано. Какво ни дава световната мрежа? Тази всеобща свързаност. Там има отговор на всички въпроси, но не ни ли отнема способността да мислим? Не ни ли превръща неусетно в изпълнители на чужда воля? Внимавайте какво ви се предлага, още повече, когато е безплатно. Търсенето на отговори в себе си, в своите усещания, емоции и интуиция, е верният път напред. Защото какво е животът, ако не завръщане към отнетата ни идентичност и връзка с природата? И е углавно престъпление към човека, лишаването му от избор, предлагайки му лесни решения за всички проблеми, увеличавайки уж материалните удобства, за сметка на отказ от търсене на смисъла. Да, смисълът, който не се търси, а се създава всеки миг от безценния ни живот. Какво е това, от което взимайки повече, убивате искрицата на живота? Отговорът ми днес е един – природата. Не взимайте от нея, защото тя е била тук милиони години преди нас. Колко още ще сме част от нея, трябва да решим самите ние. От еквадорската джунгла за вас беше Марко Поло де Амазонас.
