Торес дел Пайне
Нарекох това място приказка за възрастни. Тук природата е създала хилядолетни ледници, изумрудено сини езера, недостъпни върхове, странна растителност, като високо на теб летят кондори. Национален парк Торес дел Пайне е бижуто на чилийска Патагония. Има два начина да правите трекинг тук. Първият е наречен О и изисква поне 8 дни, 2000 долара и доста усилия. Проблемен в него е само един участък, преминаването през който изисква не само умения, издържливост, но и хубаво време. Вторият начин се нарича W. Нужни са 5 дни 1000 долара и усмивка за да преживеете цялата му красота. Е, аз го направих. Спи се в помещения за 6 човека в стая на двуетажни легла. Храната и банята са добри. Преходите са между 7 и 10 часа. За да дойдете тук е нужна резервация поне година предварително. Туристите са от цял свят. Вървейки имах усещането, че съм на Камино в Испания. Ако желаете ще дам координати на местен човек за да организира пътуването ви до тази красота. Паркът може да се съчетае с чилийска, аржентинска Патагония и дори с цяла южна Америка. Наскоро един приятел ме попита защо си причинявам такива пътувания?
Любимият ми отговор на въпроса защо пътуваме, е дал Джон Лии Малъри преди почти сто години. Журналист настоятелно го пита: Защо искате да изкачите Еверест? Там няма нищо, освен сняг и камъни. Защо ли, отговорил той. Защото е там. И продължил така:
“Едва ли изкачването на Еверест има конкретна практическа полза. Но ако не може да разберете, че има нещо в човека, което отвръща на предизвикателството на тази планина и отива да го посрещне, че самата борба е част от магията наречена живот - напред и винаги напред, няма да разберете защо отиваме. Това което получаваме от това приключение е чиста радост, а радостта все пак е целта на живота. Ние не живеем за да ядем или печелим пари, а правим това за да се радваме на живота”.
Джон Малъри е видян последно да изчезва в облаците под Еверест в ужасно силна буря. Той е може би първият човек, 30 години преди Едмонд Хилари, покорил най-високия връх на земята. След 75 години безжизненото му тяло е намерено под върха, но думите му още възпламеняват страстта да пътуваме в непознатото.
Ако искате да излезете от зоната си на комфорт, да създадете нови приятелства, не се колебайте и тръгнете насам. От приказката Торес дел Пайне написа Марко Поло.
Пунта Аренас
Населването от човека на нови територии е трудно и дори болезнено начинание. Ако дойдете в южния край на Америка ще се убедите сами. Представете си 800 души пристигат в днешна чилийска Патагония през 1842 година с идеята да основат селище в тази враждебна природно и етнически среда. След четири години остават само двама. Иначе въпреки силните ветрове и неприятни температури, красотата е в изобилие. Както съм се убеждавал многократно, където човекът го няма, природата процъфтява. Пунта Аренас е столицата на чилийска патагония. Приятният град с около 120 хилядно население живее своят спокоен живот почти на края на света. Държавата осигурява облекчения на местните и прилична среда. Градът е разположен на магелановия проход. Има музей на открито предлагащ копия в оригинален размер на корабите Виктория на Магелан, Биигъл на Дарвин и още няколко по-непознати. 50 километра на юг от града се намира историческото селище Фуерте Булнес с изключителен съвременен музей на Патагония. Ако добавите и полудневен тур до остров Марта и Мадалена, ще станете свидетел от близо на прекрасни сцени с морски лъвове, магелански пингвини, гнездящи чайки и всякакви непознати за мен птици. Патагония ви очаква. Поздрави от Пунта Аренас.
Оронго
Те пито а те хинуа - Пъпът на света. Едно от имената на мистерията. Въпросът за властта е бил винаги първостепенен във всяко общество през вековете. Ако иде реч за остров Пасха, Оронго е церемониалният център на местните родове. Разположен по ръба на най-големия островен вулкан Кано Рау, точно срещу важната скала за която иде реч и е носител на култа към птицечовекът. На острова са живели много кланове и е било важно как да се избере водач, който да ръководи делата на голямата общност и решава споровете възникващи ежедневно. Като решение на тази задача е създаден и Birdman cult. Как е ставало това? Всяка година на 1 септември една група хора се събира и започва да следи кога ще дойде да гнезди птицата Манутара. Тя винаги избира една неголяма скала в морето срещу Оронго. След като комисията удостовери, че птиците са тук, се открива състезанието, а то е следното:
Всеки род избира по един представител за участие. Мъжът трябва да слезе от ръба на вулкана до морската повърхност през труднодостъпни скали с денивелация от 300 метра, да преплува 1500 метра до близката скала, да се качи на нея, намери яйце от дошлите птици и да го донесе невредимо до началната точка. Мъжът първи сторил това, носи една година титлата птицечовек и правото да управлява островът. Така никой управник не може да смята, че е вечен и всесилен. След година няма никаква яснота дали ще спечели отново поста. Ред Бул са се опитали да организират нещо подобно в наши дни, но бързо са се отказали заради реални шансове за фатален изход на участниците,/ което се е случвало многократно през вековете/. През 1868 година екипажът на английския кораб Топаз, отнася със себе си единството Моаи в Оронго и днес може да бъде видяно в Британския музей. Местните наричат тази каменна статуя Хакананаия - откраднатият брат. За какво пиша тези редове? Чувството, че си мимолетен и ти е дадена да носиш отговорност за своите хора само временно, е много здравословно за всеки политик. Хората от Великденския остров са стигнали до това заключение от векове. През 1867 година церемонията е проведена за последен път. Мнозинството от местните са покръстени, населението е намаляло заради епидемии или са поробени. Така една традиция отива в историята. Всеки може да си прави изводи както реши. От Пъпа на света, Оронго, Великденски остров, Чили.
Пасха
Йорана, с тази дума те посрещат тук. Означава- Аз ти давам живот. Мата Китерани. На местния език означава “Очи гледащи небето”. Това е едно от имената на този необикновен остров. На 5 април 1722 година, корабът на холандския мореплавател Якоб Рогеевен достига до непозната земя в Тихия океан, отчайващо далеч от друга позната суша. Нарича го Великденски остров, защото е денят на възкресението Христово. Открива странни хора и още по-странни каменни статуи, които местните наричат Моаи. През следващите два века островът е дивашки експлоатиран от Перу и Чили, което почти довежда до изчезването на местните му жители. Има няколко книги за това удивително място, от които съм прочел преди 15 години две, като най-голямо впечатление ми направи Аку Аку на Тур Хейердал. Бях решил да дойда тук и ето какво видях и усетих. Историята на острова е много поучителна за цялото ни човечество. Населен в 12 век от полинезийци, той процъфтява до 17 век, момента в който ресурсите му започват за се изчерпват. Дотогава местните са вярвали в смесицата от езичество и шаманизъм. Постепенно те разбират, че има нещо по-голямо и въздействащо от това, което те наричат Мана-великата сила която движи всичко. Събират костите на своите видни предци в определени места, затрупват ги с камъни и върху тях поставят каменни фигури символизиращи техните местни водачи, с височина до 10 метра и до 80 тона тежки. Те гледат винаги към селото и пазят хората от лошите. Събират енергията от предците и я раздават на живеещите около тях. За жалост след изчерпване на ресурсите, започват трудни времена и развенчаване на идолите. Хората свалят доверието си от първенеца на острова, смятайки го за виновен и конфликтите между отделните родове започват да се решават само със сила. Победилият род събаря фигурите на победения. Така постепенно островът се превръща в пепелище. Без останали дървета изсечени от самите тях, хората заживяват в пещери. Вече не могат да строят къщи и лодки с които са се прехранват. Днес част от Моаите са издигнати отново и всеки може да види и докосне легендата на Рапа Нуи. Остават обаче много загадки. Как са издялани тези статуи? Как са транспортирани каменни блокове от 20,40, 60 и 80 тона на разстояния от няколко до 16 километра. Това и днес е много трудно. Местната шаманка отговорила на последния въпрос зададен от Хейердал съвсем прямо - ТЕ, статуите просто са ставали и са ходели до мястото си. Ненапразно логото на острова днес е “Рапа Нуи - живата мистерия”. Странно е за мен усещането да съм тук. Освен силния вятър, усетих странна тишина, в която сякаш дочувах гласовете на хората преживяли тази нелека съдба. Пиша ви за острова, а си мисля за днешния ни ден. Накъде върви човешкият род? Дали не трябва да потърсим отговорност от нашите първенци, които уверено ни водят към съдбата на Рапа Нуи? Знам ли? Може би. Мата Китерани. Очи гледащо небето. За вас, от другата страна на Земята, написа Марко те Пито Поло.
Солена пустиня
Безкрайност. Представете си безкрайност. Можете ли? Ако не, елате тук. 12 хиляди квадратни километра и само 50 сантиметра денивелация. Ненапразно всеки сателит си настройва навигационната система по тази неземна равнина. Местните племена я наричат Салар де Тунупа. Светът я знае като Салар де Уюни. Тунупа са нарекли древните обитатели вулканът, обожествявайки го и до днес. Езичество, преди всичко останало. На езика Кечуа има специална дума за това - Ачачилас. Така наричат всички високи върхове, смятайки ги за боговете от които зависи нормалния им живот. И до днес се спори как точно е образувана тази солена пустиня с големина почти колкото Белгия. Дебелината на солта е 20 метра и под нея има още 20 метра вода. До твърдата скала долу има 120 метра от повърхността. Всъщност си над едно голямо солено езеро. Затворете си очите. Безкрайност. Представете си безкрайност. Ако усетите това чувство сте на крачка от безсмъртието. Не вярвате? Елате и проверете сами. Всъщност това беше шега, защото безкрайността не може да бъде обяснена, още по-малко изразена с думи. В древно индийската философия тя е наречена с понятието Неизразимото. От най-голямата солена пустиня на земята, за вас беше Марко Поло де Уюни/к/.
Боливия
Миналата година по това време посетих платото Енеди в Сахара, Чад. На територията колкото половин България природата е композирала симфония от красиви каменни скулптори. Днес посетих боливийския аналог на Енеди. Разликата е, че тук природата е разпръснала своите творения на големи разстояния. Наричат това място каменният град. Намира се недалеко от Villamar, малкото градче в което преспах. Мястото има и друго име - Изгубената Италия. Някакви мотористи от ботуша са се загубили в лабиринта от красиви образования и дълго не са могли да излязат от него. Вече ги разбирам, защото ако не физически, си загубих ума в този природен феномен. Незабравимо преживяване. Местните твърдят, че места като това са много в тази част на страната. Пускам и снимки от удивителната каменна долина. Тук животните все още съществуват необезпокоявани в естествената си среда. Местният заек Вискача, дивите гъски Уаията и местните птици от семейство кокилобегачи са само част от това разнообразие. От Ciudad de Piedra, Боливия за вас беше Марко Поло de Perdido.
Боливия
Ако се върнем в 1575 година, този град е бил 160 хиляди души, колкото Лондон и повече от Париж. Защо? Испанците са открили тук залежи от сребро и са започнали масово експортиране на същото с кораби към Европа. Потоси е името на града и освен със среброто е известен и с голямата си надморска височина - 4300 метра. Интересно е, че и днес населението му е същото. Колкото до етническия състав, много е интересен разказът. Въпреки, че местните са преобладаващо католици, до колониалните им вярвания са все още живи. Прекланят се все още на Пачамама, като на фестивал организиран всяка година на 3 май, проливат не на шега кръв побеждавайки противника. Трудно се спи в тази земя обладана от исторически битки, но жертвата си струва. Поздрави от Потоси Боливия.
Африка
Историята на едно дърво.
Африка, с изключение на ислямския север, не е познавала писмеността. Историята тук винаги е била устно съобщение, легенда, предавана от уста на уста, колективен мит, създаван в подножието на някое дърво, в дълбоката тъмнина на нощта, в която се чували гласовете на старците, защото жените и децата мълчали заслушани. Вечерните мигове в племето са и до днес много важни, защото тогава общността размишлява коя е и откъде идва, осъзнава собствената си другост, определя своята идентичност. Това е часът на разговора с предците, които хем са си отишли, ала същевременно присъстват и ни пазят от лошите сили. Говорейки хората предават историята на своето племе напред, защото няма къде да бъде прочетена. Такива книги няма. Историята не съществува извън това което те могат да разкажат тук и сега. Всяко поколение слушайки разказите на предците, ги променя, украсява, модифицира, за да се получи най-чистата форма на историята - формата на мита. Африка е земя на митове. След дългата нощ идва сутринта и отново се появяват едновременно слънцето и сянката на дървото. Човекът е неразривно свързан със сянката, особено в гореща Африка. Ако дървото изчезне ще настъпи трагедия. Местните няма къде да се съберат и няма как да чуят и разкажат своята история. Ще загубят паметта за вчера. Ще се разпилеят самотни нанякъде. Самотността е невъзможна в Африка. Затова ако гръм разцепи дървото ще загинат и хората живели в неговата сянка. Има такава поговорка: Човек не може да надживее сянката си. Воден от интереса към безкрайните разкази на местните трубадури, не след дълго ще замина натам. Рано е да казвам къде. Както митовете е некрасиво да бъдат развенчавани, така и аз смятам да оставя неразказана тази история. Все още…
/ снимката е от последното ми пътуване в Чад/
Мустанг
Малък черноморски град преди много години. В каменната къща със зелена порта. Там ме върна това пътуване. Между смокиновите дървета на моето детство, където в праха на лятото растях безгрижно. Мустанг ме заведе обратно в детството, за да ми напомни какъв съм бил и какво съм изгубил по пътя наречен живот. Прав е Тончо Жечев казвайки, че животът не е пътуване за някъде, а връщане към нашата забравена същност. Тук в сърцето на Хималаите, далеч от развитата ни цивилизация, е сгушено от векове забраненото и за щастие забравено кралство Ло. Идете там, за да се върнете край реката на вашето детство и осъзнаете за пореден път, че материалният свят е само грапава обвивка на нетленната ни душа. От Ломантаг, Мустанг за вас, с цялата любов към красотата, беше едно момче с все още архаични възприятия за света.
Времето
Африкански размисли
Хората живеещи в Европа и Африка имат драстично разминаване в разбирането на категорията време. За нашего брата европееца, времето съществува вън от човека, обективно, дори притежава качества подобно разумно същество. Ние се смятаме едва ли не слуги на времето, ние сме зависими и подвластни нему и за да живеем трябва да спазваме неговите железни закони, принципи и правила, срокове, дати, дни и часове. Ние сме в оковите на времето. В модерния свят между човека и времето съществува постоянен конфликт, който винаги завършва с поражение на човека, унищожен безмилостно от времето.
За разлика от нас, живеещите в Африка вярват, че времето е еластична и субективна категория. Човекът формира времето, неговия ритъм, особено когато действа под влияние на предците или боговете. Нещо повече, местните смятат дори, че човекът създава времето, защото то е наситено от събития, а те се появяват на бял свят само благодарение човешката дейност. Отнесено към практическия живот, това значи, че ако отидем в едно село и попитаме кога ще има събрание, ще ви отговорят просто - когато се съберат хората. Местните смятат, че някъде по света има тайнствена енергия и ако тя се приближи и ни изпълни, ще ни даде сила за да задвижим времетo - нещо се случи. Ала докато това стане, трябва да чакаме. Ако си истински африканец, то за теб умението да чакаш безропотно е от първостепенна важност.
Африкански разкази
Африкански разкази.
Основното вярване на местните е култът към предците. Въпреки, че физически ги няма, те продължават да ни наблюдават и участват в живота на племето. Те са навсякъде и виждат всичко. Могат да помогнат, но могат и да ни накажат. Да ни ощастливят или унищожат. Затова е важно да сме в добри отношения с тях, смятат местните. За връзката с предците отговаря вождът. Той съобщава каква е ролята и решението им по конкретен въпрос. Най-голям гняв у тях предизвикват кръвосмешението, убийството, самоубийството, агресията срещу някого, обиждането на вожда и магьосничеството.
В някои части на Африка, съществуват легенди и вярвания, че магьосниците съществуват и след залез слънце си устройват сборища по високите дървета. Ако попиташ дали са ги виждали, те убедено обясняват следното. Нощем те оплитат земята с невидима паяжина. Единия край на нишката те държат с ръка, а другият е прикрепен за всички врати в света. Ако някой реши по тъмно да отвори вратата и излезе навън, разклаща паяжината. Магьосниците усещат това и стават невидими, защото са част от други светове, недостъпни за нашите обичайни сетива. Ето защо, казват местните, сутрин можем да видим само разкъсана паяжина, провиснала от клоните на дърветата и дръжките на вратите. Магьосниците съществуват.
Какво е Парадигма? Общовъзприет възглед за света. Дали обаче вникваме по-дълбоко в детайлите, осъзнавайки нерядко невъзможността да знаем мотивите движещи събитията около нас. Ето историята разказана от един американски писател.
Пътувайки в метрото, на поредната спирка нахлуват баща с трите си деца, на видима възраст между 6 и 12 години. Влизайки те започват да се дразнят, карат и крещят. Хората се споглеждат, не знаят как да реагират. Ситуацията става напрегната. След няколко спирки писателят се престрашава и с неудобство се объща към седящия до него баща. Защо децата ви се държат така неприлично, попитал писателят? Ааа, какво да ви кажа, започнал бащата. И след кратко мълчание продължил: Днес погребахме майка им.
Ето как, възгледа за случващото ми се промени за миг, споделя разказвачът.
Усилията да разберем другите, хора или народи, си струват. Всяка секунда състрадание е по-ценна от години злощастно доволство. За да не раздаваме присъди без да чуем тяхната история и парадигма.
Когато Бог е създал земята, по тези места се е престарал като хвърлил хиляди парченца любов в океана, създавайки над 7500 острова, 5000 от които ненаселени. Фернандо Магелан достига до тук през 1521 година и ги обявява за владение на Испанския крал, въпреки, че е португалец. За нещастие, освен новите земи той намира и своята смърт на остров Мактан, пронизан от отровна вражеска стрела. След 3 века и половина испанско господство, през 1898 година, САЩ побеждават Испания в карибската война и получават Филипините като свое владение. Местните не се съгласяват и оказват 4 годишна съпротива на новия колонизатор, всуе. Чак през 1946 година страната извоюва независимост от щатите и се появяват Филипините. Тези исторически случки оставят дълбоки следи в живота на многобройните местни племена. За какво иде реч? Имената на островите са португалски, на хората - испански, а всички говорят добре английски, който е основен език, заедно с filipino, базиран на местния тагалог, с доста испански думи останали от колониалния период. Освен, че в употреба са и много други местни езици, признак на висок статус е владеенето на испански. Върху 300 хиляди квадратни километра живеят над 120 милиона души. Много може да се каже, но ако има земно министерство на неповторимите изгреви и залези, то неговият офис със сигурност би бил тук във Филипините.
Да си на кръстопът е съдба, приемаш я или страдаш. Три империи, Персия, Русия и Отоманската, са воювали с различни средства за тази земя. Днес Табриз е сравнително модерен град, разположен на оживен кръстопът между Азия и Европа. Почти цялото население тук говори турски, но се вее ирански флаг. Изповядва шиитски ислям, но приютява християни, евреи, зороастрийци и дори бахайци. Районът има мека зима и дори прохладно лято. Милион и половина души са приели да живеят в този град, втори по величина индустриален център на Иран и столица на източен азърбайджан. Не се усеща напрежение между младите отхвърлящи ограниченията и власта, но го има. Всички промени в този план предстоят. Шамс от Табриз - сигурно сте чели. Менторът на Мевляна Руми. В тези времена градът е бил забележителен център на различни духовни практики. Накъде е тръгнал днес Табриз, ще усетите след като го посетите. Независимо от многократните заметресения, разрушавали града през вековете, днес градът живее своя нов живот и гледа уверено напред. От северозападен Иран, за вас беше Марко Поло Табризи.
Тронът на Сюлейман
Тахт е Сюлейман/ Тронът на Сюлейман/. На 2200 метра над морското равнище се намира този неподражаем летен дворец, със 17 вековна давност
. Мястото е магично и заради това, че в средата на комплекса има естествено езеро, дълбоко 120 метра, подхранвано и до днес от дълбините на угаснал вулкан. Освен да почиват, тук Сасанидите са извършвали коронясвания на царе, отправяли са молитви към Ахурамазда и са преживявали нетленното. От 2003 година обектът е под закрилата на Юнеско. Труден е достъпът, но всяка минута пътуване насам си струва. И до днес зороастрийците идват за да правят своите церемонии в това отдалечено място. Тронът на Сюлейман, планината Загрос, Иран.
Бреви Бреви
Бреви, бреви. Така казват местните много често. Какво значи ли - бавно, бавно. Какъв е смисълът да се връщаме на познати места? Може би вселената ни кара да открием тайните скрити досега или да научим още един урок. Реката тече и е ненужно да й се противопоставяш. Вместо това се пусни по нея, за да видиш нови брегове или усетиш старите по нов начин. Това си мисля при второто ми пребиваване на този отдалечен в буквален и преносен смисъл от световните препирни остров. Сокотра - приключението продължава. За щастие капацитетът на единствения седмичен полет е недостатъчен за да цивилизова некрасиво това място. Все още. Въпреки, че не съм си тръгнал, вече мечтая за пролетното си пътуване, с цъфналите бутилкови дървета, националният парк Диксам - дом на дърветата символ на острова, свежите утрини и незабравими залези, с усмихнатите играещи в праха деца. Първият път написах, че времето тук е спряло. Нещо повече. Сокотра е трайно в мечтаното за всеки безвремие. На раздяла моят гид Ясер ми казва, Амор таибе. Няма буквално обяснение, като всичко тук, но за вас ще разкрия смисъла - “Добре сме, засега”.
А аз знам едно - ще се върна отново.
Сокотра - началото
И, времето спря. Замисли се и отказа да продължи. Остави ме сам с вечността. Сякаш се срамуваше от красотата на видяното. Пак имаше изгреви и залези, но между тях минутите бяха дълги като вечност. Вятър и тишина едновременно. Смутени от неземните гледки, думите не идваха. Така бих описал тези седем дни в Сокотра. Измерваме живота си заради цикличността. Дни, нощи, сезони, поколения. Но на този остров всичко е различно. Колкото по-безметежен е животът, толкова повече времето в неговият материален аспект няма значение. Милиони години природата е ваяла форми и ендемични растителни видове, далеч от цивилизацията. Човекът е навлизал тук плахо, като местната природа не е издавала тайните си така лесно. Една трета от флората тук е ендемична, не се среща никъде другаде. Местните наричат символа на Сокотра, “ Дървото на двамата братя”. Библейската притча за Каин и Авел. Те вярват, че дървото на драконовата кръв се е появило от кръвта на Авел. Снежнобели плажове и дюни могат да се видят по северния и южен бряг. Коралови рифове радват гмуркачите. Красиви каньони са наслада за любителите на планинския туризъм. Местните хора са изключително дружелюбни. Канят ни в домовете си. Споделят с нас своя чай и надежда за спокоен живот. На острова са установени 5 защитени зони, където човешката дейност е крайно ограничена. И днес е така. Достъпът до Сокотра е труден, най-вече заради седемгодишната война, продължаваща и днес. Разделение е думата описваща най-точно Йемен. Страната е била разкъсана от две империи - османската и британската. Следва разделението до 1990 г, на социалистически и демократичен Йемен. Днес Арабската република се дели на северна, доминирана от Саудитска Арабия, южна - от Емирствата и трета част в която живеят и воюват подкрепяните от Иран Хуси. Как ви се струва, ще може ли скоро да се обедини всичко това в едно? Едва ли. Държава с двама действащи едновременно президенти и толкова други проблеми, няма голямо бъдеще. Сокотра е административно част от южният съюз. Хората говорят свой, несравним с арабския език, занимават се със скотовъдство, риболов и туризъм/ когато може/ и се наслаждават на изкуството да оцеляваш в тази недружелюбна природна среда. А времето, то сякаш ме беше забравило. Дори зад ъгъла отказваше да надникне. Знаеше, че съм в добри ръце през тези седем дни. И да си призная, исках да закъснее, ако е възможно. Накрая нека формулирам с една дума какво е за мен Сокотра - Безвремие. От един забравен дори от времето остров в Арабско море, за вас беше Марко Поло ди мин Сокотри.
Любов
Любов е това, което те кара за се усмихваш, когато си тъжен.
(Тери – 4 г.)
Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре и надолу и очите ти излъчват звездички.
(Карен – 7 г.)
Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш с хората, които мразиш.
(Ника – 6 г.)
Когато някой те обича, той произнася името ти различно. Ти просто знаеш, че името ти е чисто, произнесено от него.
(Били – 4 г.)
Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя.
(Криси – 6 г.)
Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват.
(Емили – 8 г.)
Любов е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш.
(Боби – 7 г.)
Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги, дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов.
(Ребека – 8 г.)
Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, с която го виждаш всеки ден.
(Ноил – 7 г.)
Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре.
(Томи – 6 г.)
По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов.
(Синди – 8 г.)
Любов е, когато кученцето ти те близва по лицето дори и тогава, когато си го оставил цял ден само.
(Мери-Ан – 4 г.)
Любов е, когато мама вижда татко – мръсен и потен, и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд.
(Крис – 7 г.)
Мама ме обича повече от всеки друг. Никой друг не ме целува, преди да си легна.
(Клер – 6 г.)
Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето.
(Илейн – 5 г.)
Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови.
(Лорен – 4 г.)
Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашката му, преди да му я даде, за да е сигурна, че е хубаво и няма да го опари.
(Дани – 7 г.)
Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти, защото хората забравят.
(Джесика – 8 г.)
Не само на Коледа стават чудеса. Усмихнете се.
Чад - послепис
Едно пътуване в Чад не може да бъде описано кратко, все пак това са 15 дни и няколкостотин снимки. За какво не разказах в първия си пост? Депресията Мурди с неземния си, почти марсов пейзаж. Намира се между Енеди и Онианга и задължителна за преминаване поне с едно преспиване на палатка. Езерата Онианга, под защитата на Юнеско, за които и до днес не е ясно как са се появили, със своите красиви цветове идващи от различни микроорганизми. Пътуване през Сахара по време на пустинна буря, което не пожелавам никому. Преди няколко дни властите са открили телата на 25 души, загуби се преди година в дюните по време на такава буря. С нея шега не бива. Интересните северни племена, обединени под общото название Тубу, живеещи в излключително трудни условия. Характерен за тях е общия език и ножът, който носи всеки мъж. Номадите на Сахара, които сякаш не се борят, а се каляват от трудностите всеки ден. Да пренощуваш в оазис заедно с техен керван, е изживяване несравнимо. Милионите звезди които ни гледат всяка нощ от безоблачното небе над Африка. Войната с Либия през 1987 година, оставила много следи в снагата на пустинята. Неоколониалната съдба на страните в Африка. След освобождението от Франция, местните племена не успяват да намерят своят суверинитет, също като десетките чужди колонии в Африка. Правителствата са зависими от бившите си господари, а народа страда в нищета. Мисля, че ми прилича на нещо свързано с нас. Страна с територия 12 пъти колкото нашата, не може да се обходи в едно пътуване. Какво не успях да видя този път? Езерото Чад, южните християнски племена и Тибещи - районът в северозападния край, където планините в сърцето на пустинята са невъзможно красиви, но много опасни, поради желанието на племето Тида в района Миски, да иска пари на всеки преминаващ през земите му. Там се намират и доста златни мини. Накрая не мога да скрия безсилието си да предам цветовото многообразие на тази велика пустиня. Тя променя облика си при всяка смяна позицията на слънцето. Пожелавам на всеки да опита това блаженство и се изгуби в Сахара, дъщерята на Африка. За мене знам със сигурност, че пак ще дойда тук, скоро.
Чад - в сърцето на Сахара
Не знам как да започна. Знам само, че тя няма памет
Дъщерята на Африка. Приема всички, но пуска обратно само този, който пожелае. След всяко събуждане е различна. Паметта е ограничение. Ние сме такива заради паметта в нашата ДНК. Сахара. За нея няма очертания. Океан без вълни. Гора без дървета. Земя без пътища. Това е тя. Човекът преминал през нея си тръгва с дълбоки драскотини в душата, които никога няма да заздравеят, за щастие. Той вече носи промяната в себе си. Недостигът на храна и вода е изпитание. Слънцето е диханието на Бог. Местните племена живеят с нейната милост, пощада и песъчинки в устата. Сахара. Каквото и да ви кажа за нея няма да е вярно. Моите 15 дни, които прелетяха като миг, са просто един забранен за западния манталитет разговор, с позабравената ми номадска същност. Какво има в Чад, често ме питаха преди да тръгна. Не знам, отговарях смутено и не искам да знам. Искам да го преживея. Запитани в какво вярват, местните хора отговарят - 50% сме християни, 50% мюсюлмани и 100% анимисти/ вярват, че природата има дух и тя е израз на божественото/. Сахара - пустинята без памет.
Медитация, прескачане в отвъдното, портал към други светове. Река без брегове. Път. Просветление. Бръчките по челото. Това е тя.
В североизточен Чад се намира платото Енеди което няма аналог. Тук великани дошли при нас от друго измерение преди милиони години, сякаш търпеливо и безуспешно ни чакат да поумнеем. На територия като България можете да видите угаснали вулкани, дъно на море , дюни и самотни скали резултат от ерозията. Лабиринт - така се нарича една част от този природен феномен, където пренощувах. Влизаш и се губиш. Преспивам в палатката и си мечтая да се изгубя и никога не намеря отново нездравите си помисли. Нещо повече. Дали не може човешкият род да се изгуби тук и намери причина да започне отново? Енеди е истински лабиринт за душите на неговите посетители. В източната му част до границата със Судан, саваните са живописни кътчета от рая, все още пощадени от човешката намеса. Западната преминава плавно в пустиня без очертания, която нищо не иска, а те поглъща неумолимо. Възхищение будят в мен гордите номади, яхнали своите камили. Браздят уверено безкрайната шир по невидимите пътища на своите деди, с усмивка и доволство за което мога само да мечтая. За тях камилите, овцете, кравите, козите са всичко - техните активи, банкови сметки, статус. Живеят хилядолетия без ЕГН, паспорт и акт за раждане. Срещайки ги ми идва еретичната мисъл, че сме от два различни свята и единият тук е излишен/ моят разбира се/. Кадарит - така ме нарече неотдавна един мой приятел. На арабски означава целунат от съдбата. След това пътуване в Чад си мисля, че е абсолютно прав. За вас от Сахара беше Марко Поло де Сарир.