Бреви Бреви
Бреви, бреви. Така казват местните много често. Какво значи ли - бавно, бавно. Какъв е смисълът да се връщаме на познати места? Може би вселената ни кара да открием тайните скрити досега или да научим още един урок. Реката тече и е ненужно да й се противопоставяш. Вместо това се пусни по нея, за да видиш нови брегове или усетиш старите по нов начин. Това си мисля при второто ми пребиваване на този отдалечен в буквален и преносен смисъл от световните препирни остров. Сокотра - приключението продължава. За щастие капацитетът на единствения седмичен полет е недостатъчен за да цивилизова некрасиво това място. Все още. Въпреки, че не съм си тръгнал, вече мечтая за пролетното си пътуване, с цъфналите бутилкови дървета, националният парк Диксам - дом на дърветата символ на острова, свежите утрини и незабравими залези, с усмихнатите играещи в праха деца. Първият път написах, че времето тук е спряло. Нещо повече. Сокотра е трайно в мечтаното за всеки безвремие. На раздяла моят гид Ясер ми казва, Амор таибе. Няма буквално обяснение, като всичко тук, но за вас ще разкрия смисъла - “Добре сме, засега”.
А аз знам едно - ще се върна отново.
Сокотра - началото
И, времето спря. Замисли се и отказа да продължи. Остави ме сам с вечността. Сякаш се срамуваше от красотата на видяното. Пак имаше изгреви и залези, но между тях минутите бяха дълги като вечност. Вятър и тишина едновременно. Смутени от неземните гледки, думите не идваха. Така бих описал тези седем дни в Сокотра. Измерваме живота си заради цикличността. Дни, нощи, сезони, поколения. Но на този остров всичко е различно. Колкото по-безметежен е животът, толкова повече времето в неговият материален аспект няма значение. Милиони години природата е ваяла форми и ендемични растителни видове, далеч от цивилизацията. Човекът е навлизал тук плахо, като местната природа не е издавала тайните си така лесно. Една трета от флората тук е ендемична, не се среща никъде другаде. Местните наричат символа на Сокотра, “ Дървото на двамата братя”. Библейската притча за Каин и Авел. Те вярват, че дървото на драконовата кръв се е появило от кръвта на Авел. Снежнобели плажове и дюни могат да се видят по северния и южен бряг. Коралови рифове радват гмуркачите. Красиви каньони са наслада за любителите на планинския туризъм. Местните хора са изключително дружелюбни. Канят ни в домовете си. Споделят с нас своя чай и надежда за спокоен живот. На острова са установени 5 защитени зони, където човешката дейност е крайно ограничена. И днес е така. Достъпът до Сокотра е труден, най-вече заради седемгодишната война, продължаваща и днес. Разделение е думата описваща най-точно Йемен. Страната е била разкъсана от две империи - османската и британската. Следва разделението до 1990 г, на социалистически и демократичен Йемен. Днес Арабската република се дели на северна, доминирана от Саудитска Арабия, южна - от Емирствата и трета част в която живеят и воюват подкрепяните от Иран Хуси. Как ви се струва, ще може ли скоро да се обедини всичко това в едно? Едва ли. Държава с двама действащи едновременно президенти и толкова други проблеми, няма голямо бъдеще. Сокотра е административно част от южният съюз. Хората говорят свой, несравним с арабския език, занимават се със скотовъдство, риболов и туризъм/ когато може/ и се наслаждават на изкуството да оцеляваш в тази недружелюбна природна среда. А времето, то сякаш ме беше забравило. Дори зад ъгъла отказваше да надникне. Знаеше, че съм в добри ръце през тези седем дни. И да си призная, исках да закъснее, ако е възможно. Накрая нека формулирам с една дума какво е за мен Сокотра - Безвремие. От един забравен дори от времето остров в Арабско море, за вас беше Марко Поло ди мин Сокотри.
Любов
Любов е това, което те кара за се усмихваш, когато си тъжен.
(Тери – 4 г.)
Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре и надолу и очите ти излъчват звездички.
(Карен – 7 г.)
Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш с хората, които мразиш.
(Ника – 6 г.)
Когато някой те обича, той произнася името ти различно. Ти просто знаеш, че името ти е чисто, произнесено от него.
(Били – 4 г.)
Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя.
(Криси – 6 г.)
Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват.
(Емили – 8 г.)
Любов е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш.
(Боби – 7 г.)
Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги, дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов.
(Ребека – 8 г.)
Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, с която го виждаш всеки ден.
(Ноил – 7 г.)
Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре.
(Томи – 6 г.)
По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов.
(Синди – 8 г.)
Любов е, когато кученцето ти те близва по лицето дори и тогава, когато си го оставил цял ден само.
(Мери-Ан – 4 г.)
Любов е, когато мама вижда татко – мръсен и потен, и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд.
(Крис – 7 г.)
Мама ме обича повече от всеки друг. Никой друг не ме целува, преди да си легна.
(Клер – 6 г.)
Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето.
(Илейн – 5 г.)
Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови.
(Лорен – 4 г.)
Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашката му, преди да му я даде, за да е сигурна, че е хубаво и няма да го опари.
(Дани – 7 г.)
Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти, защото хората забравят.
(Джесика – 8 г.)
Не само на Коледа стават чудеса. Усмихнете се.
Чад - послепис
Едно пътуване в Чад не може да бъде описано кратко, все пак това са 15 дни и няколкостотин снимки. За какво не разказах в първия си пост? Депресията Мурди с неземния си, почти марсов пейзаж. Намира се между Енеди и Онианга и задължителна за преминаване поне с едно преспиване на палатка. Езерата Онианга, под защитата на Юнеско, за които и до днес не е ясно как са се появили, със своите красиви цветове идващи от различни микроорганизми. Пътуване през Сахара по време на пустинна буря, което не пожелавам никому. Преди няколко дни властите са открили телата на 25 души, загуби се преди година в дюните по време на такава буря. С нея шега не бива. Интересните северни племена, обединени под общото название Тубу, живеещи в излключително трудни условия. Характерен за тях е общия език и ножът, който носи всеки мъж. Номадите на Сахара, които сякаш не се борят, а се каляват от трудностите всеки ден. Да пренощуваш в оазис заедно с техен керван, е изживяване несравнимо. Милионите звезди които ни гледат всяка нощ от безоблачното небе над Африка. Войната с Либия през 1987 година, оставила много следи в снагата на пустинята. Неоколониалната съдба на страните в Африка. След освобождението от Франция, местните племена не успяват да намерят своят суверинитет, също като десетките чужди колонии в Африка. Правителствата са зависими от бившите си господари, а народа страда в нищета. Мисля, че ми прилича на нещо свързано с нас. Страна с територия 12 пъти колкото нашата, не може да се обходи в едно пътуване. Какво не успях да видя този път? Езерото Чад, южните християнски племена и Тибещи - районът в северозападния край, където планините в сърцето на пустинята са невъзможно красиви, но много опасни, поради желанието на племето Тида в района Миски, да иска пари на всеки преминаващ през земите му. Там се намират и доста златни мини. Накрая не мога да скрия безсилието си да предам цветовото многообразие на тази велика пустиня. Тя променя облика си при всяка смяна позицията на слънцето. Пожелавам на всеки да опита това блаженство и се изгуби в Сахара, дъщерята на Африка. За мене знам със сигурност, че пак ще дойда тук, скоро.
Чад - в сърцето на Сахара
Не знам как да започна. Знам само, че тя няма памет
Дъщерята на Африка. Приема всички, но пуска обратно само този, който пожелае. След всяко събуждане е различна. Паметта е ограничение. Ние сме такива заради паметта в нашата ДНК. Сахара. За нея няма очертания. Океан без вълни. Гора без дървета. Земя без пътища. Това е тя. Човекът преминал през нея си тръгва с дълбоки драскотини в душата, които никога няма да заздравеят, за щастие. Той вече носи промяната в себе си. Недостигът на храна и вода е изпитание. Слънцето е диханието на Бог. Местните племена живеят с нейната милост, пощада и песъчинки в устата. Сахара. Каквото и да ви кажа за нея няма да е вярно. Моите 15 дни, които прелетяха като миг, са просто един забранен за западния манталитет разговор, с позабравената ми номадска същност. Какво има в Чад, често ме питаха преди да тръгна. Не знам, отговарях смутено и не искам да знам. Искам да го преживея. Запитани в какво вярват, местните хора отговарят - 50% сме християни, 50% мюсюлмани и 100% анимисти/ вярват, че природата има дух и тя е израз на божественото/. Сахара - пустинята без памет.
Медитация, прескачане в отвъдното, портал към други светове. Река без брегове. Път. Просветление. Бръчките по челото. Това е тя.
В североизточен Чад се намира платото Енеди което няма аналог. Тук великани дошли при нас от друго измерение преди милиони години, сякаш търпеливо и безуспешно ни чакат да поумнеем. На територия като България можете да видите угаснали вулкани, дъно на море , дюни и самотни скали резултат от ерозията. Лабиринт - така се нарича една част от този природен феномен, където пренощувах. Влизаш и се губиш. Преспивам в палатката и си мечтая да се изгубя и никога не намеря отново нездравите си помисли. Нещо повече. Дали не може човешкият род да се изгуби тук и намери причина да започне отново? Енеди е истински лабиринт за душите на неговите посетители. В източната му част до границата със Судан, саваните са живописни кътчета от рая, все още пощадени от човешката намеса. Западната преминава плавно в пустиня без очертания, която нищо не иска, а те поглъща неумолимо. Възхищение будят в мен гордите номади, яхнали своите камили. Браздят уверено безкрайната шир по невидимите пътища на своите деди, с усмивка и доволство за което мога само да мечтая. За тях камилите, овцете, кравите, козите са всичко - техните активи, банкови сметки, статус. Живеят хилядолетия без ЕГН, паспорт и акт за раждане. Срещайки ги ми идва еретичната мисъл, че сме от два различни свята и единият тук е излишен/ моят разбира се/. Кадарит - така ме нарече неотдавна един мой приятел. На арабски означава целунат от съдбата. След това пътуване в Чад си мисля, че е абсолютно прав. За вас от Сахара беше Марко Поло де Сарир.
Азорите - детайли от миманса
Природата няма нужда от човека, но човекът има нужда от природата. Това са осъзнали обитателите на тези острови отдавна. Почти век Файал и Пико са били естествен център на китоловния занаят. До средата на 19 век местните са отглеждали лозя. Фамозните огради с вулканични камъни днес дори са признати от Юнеско за световно културно достижение. Този камък има три важни предимства говорейки за лозата. Задържа топлина, която отделя през ноща, наторява с ценни минерали, които се преливат във виното през гроздето и оградките от вулканичен камък предпазват насажденията от буреносните ветрове, така характерни за азорите. Но всичко това е спряло драстично след чумата по лозята през 1852 година. Тя предизвиква масова емиграция на местното население към северна Америка, където голяма част него се влива в китоловният бизнес. След като нещата с болестите отминават, емигрантите се връщат по родните места, носейки нови сортове лозя и натрупаните умения в лова и преработка на китове. За щастие последният кит е уловен в Пико през 1974 година. В заключение бих искал да споделя любима арабска поговорка: “ Ако камъка удари яйцето, язък за яйцето. Ако яйцето удари камъка, язък за яйцето”. Смея да се надявам, хората вярващи, че ние сме камъка, а природата яйцето, да са малцинство. От сивия остров Пико, най-високата точка на Португалия 2351 метра, с горещи препоръки да го посетите, за вас беше Марко Поло.
Сирия - какво след войната?
Северното сияние
В живота има нощи, в които думите са непотребни. Само вдигни главата си към на небето и помисли си за вечността…
Санкт Петербург
Тук върху блата, живеят луди хора, заобиколени от езически паметници. Това са думи на Достоевски. Ако обаче попаднеш в този град, започваш да си задаваш други въпроси. Кое е онова, което ни кара да търсим красотата във всичко около нас - от един обикновен кашмирен шал, наметнат на раменете ни, до космическото величие на Млечния път, светещ в черната пропаст на ясна нощ? Що за инстинкт е стремежът към красотата и хармонията, като спасение от нашата несвързаност? Къде обитава красивото, в предмета или човека, който го наблюдава? Има нещо универсално в преследването хармонията в нас и около нас. Ако светът е небето, този град е от векове една от най-ярките му звезди. Санкт Петербург.
Хубавото на изкуството е, че красивото си остава такова, контрастирайки с човешкото несъвършенство.
Изкуството е нищо повече от стремеж на човека да надмогне животинската си същност и от творение да се превърне поне за малко в творец. В неговото начало е действието създаващо овеществена култура, която чрез обожествяване се превръща в изкуство. Яденето е първичен акт, печенето на пържола е култивиращо действие, а приготвянето на ястие като Le Cordon Bleu например, е форма на изкуство. Такава е последователността. Изкуството е сложна форма на култура. Представата за естетика изисква преминаване към по-високо ниво на човешката опитност, където оцеляването вече не е проблематично. Гладният до смърт човек вижда в лебеда храна, докато за сития той е изящество. Предметът придобива естетическа стойност само на по-високо стъпало от човешкото осъзнаване.
Съпреживяването на красотата ни кара да вярваме, че светът е специално място, ние сме специални и присъствието ни тук не е безцелно. Петербург сякаш прегръща красотата заедно с нас и така ни прави взаимосвързани. Красотата едва доловимо ни показва, че животът е над всяко усилие и тревога. Може да не знаем и сме разколебани понякога, но това изящество на изкуството ни напомня винаги, че смисълът съществува. Търсейки красивото, всъщност търсим причината да сме тук. Санкт Петербург е поводът за тези думи, апотеоз и в същото време, минута мълчание пред съвършенството.
Русия
“Умом Россию не понять”. Това са думи на Тютчев, които плуваха в мислите ми днес. Не град, а център на империя. Това е Москва, съчетала история и модернизъм, култура и фантастика, тя е вдъхновение за всеки неин посетител. Многобройни театри, галерии, музеи и концертни зали, определят този град не само като културно средище от световна величина, но и като символ на неразгадаемия руски дух. Много завоеватели са се опитвали през вековете да завладеят Русия. Неуспешно. Вече поне пет века, Руската империя, разположена върху два континента, е все така недолюбвана и неразбираема за световния елит. Недолюбвана заради нейните мащаби, природни богатства и необяснимата с категориите на ежедневното ни мислене руска душа. За местния човек обаче, най-голямата присъда е не отношението на запада, а недружелюбната природа. Опитайте да пренощувате дори една вечер сами в тайгата и ще разберете за какво иде реч. Руснакът не обича да живее според нечии правила, а според своите понятия. Каква е разликата ли, прочетете руските класици и ще добиете бегла представа. Може би за това е оказала влияние и Златната орда от изток, според която служенето е по-важно от управлението, общото стои по-високо от частното, а справедливостта е над закона. Имам усещането, че Европа и Азия са се прегърнали, съграждайки мистична смесица за разбирането на света и ролята на човека в него.
“Москва, Москва, ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш,
ти пак си огнено сърце “ е написал преди век Смирненски. Едва ли днес мога да кажа нещо повече. От столицата на Русия за вас, беше Марко Поло де Балконски
Другата реалност
Другата реалност. За втори път съм в тази различна страна. Дали не се пристрастявам? Знам ли? Може би различността е красива, преди да ни разделя. Усещането слизайки от самолета е особено. Отново и отново. Чистота във всичко. Пронизва сетивата безмилостно. Реките, дърветата, храмовете, хората, всички излъчват светлина. Животните се разхождат спокойни. Тук никой няма да ги докосне. Убиването им е забранено със закон. Бутан – приказката продължава. Докога така, се питам. Как ми се иска да е за дълго. Стискам палци. Тази страна е неприличен пример за всички останали. Звъни като камбана в ушите на глухото човечество. Възможно е, казва ни тя. Опитайте да скъсате оковите на материалната си безпътица, съветват местните. Трудно е, но все пак опитайте. Ако Бутан беше птица, бих я погалил и пуснал да лети. Ако беше риба, бих я пуснал в океана да разкаже на другите. Ако беше човек, бих го прегърнал и му пожелал да живее дълго. Тук хората вярват в прераждането. И си помагат, защото според тях смисълът на нашият тъй кратък живот е в една дума – каруна. Какво значи ли? Състрадание! Тръгвам си. Времето ми тук изтича. Дали обаче човечеството осъзнава, че неговото време е към края си. Ако не се събуди от летаргията и осъзнае, че води война с планетата си. Тръгвам, защото само така мога отново да дойда в страната на дракона и човешките мечти за добър живот. Пак ще се прегърнем! Уверен съм!
Просто Ливан
Противоречивост. Тази дума обрисува най-точно чувствата ми в тази страна. Създаден като подмандатна територия от Франция през 1926 г, и получил независимост чак през 1943г, Ливан е страната на красивата дисхармония. Тук са доволно представени сунити, шиити, католици и православни християни. По начало причината за създаването на страната в началото на 20 век е наличието на най-голямата християнска общност в арабския свят. За жалост събитията водят до преселение на големи палестински групи към Ливан. Това и няколко странични фактора нарушава крехкия религиозен баланс. Не без помощта на “великите сили” избухва гражданската война, продължила цели 15 години до 1990г. Тогава всеки се е сражавал с всеки – един от абсурдите на тази война. М естен човек ми сподели: “Светът се е побъркал щом Ливан днес е най-спокойното място в близкия изток”. Тъжен хумор, мисля си. Днес Бейрут постепенно възвръща старата си слава на незаобиколим търговски център в Мала Азия. Всякакви архитектурни стилове си дават среща, понякога дори на една улица, допълвайки се чаровно и неповторимо. Въпреки , че на десетократно по-малка територия от нашата живеят 6 милиона души, съвременните финикийци успяват да денонстрират междурелигиозно разбирателство така нужно ни в днешния болезнено размирен свят. В самия център на столицата можете да видите почти прегърнати католическа катедрала и монументална джамия. Да, направих снимка защото не е за вярване. В очакване светът да им обърне внимание и признае своята неспособност да ги разбере приемайки ги такива каквито са, хората в Ливан ни гледат с надежда историята от 20 век никога да не се повтори. От Бейрут за вас с много любов и местни кулинарни деликатеси, бях аз Марко Поло. 
Монголия
Географски фатализъм, има такъв термин. Означава положението на една малка държава спрямо друга велика такава и невъзможността й да води самостоятелна политика. Този термин явно е измислен за страна като Монголия. Разположена като в сандвич между две велики империи - Руската и Китайската, без излаз на море, страната е обречена да бъде обект на постоянен натиск. С преобладаващо номадско население и без изначална идея за държавност, преживяла възхода и разпада на Чингиз хан и потомците му през 12-14 век, Монголия е окупирана и два века до 1921 година е под китайска власт. Нещо повече, цяла монголска династия начело с Кубилай хан, самонарекла се великия Юан, е управлявала повече от век самата китайска империя, получила както се казва “мандата на небето”. Благодарение на Русия тя получава не само своята независимост от Китай, но и своята модерна държавност. Така тя става втората в света социалистическа страна. Ето защо местният избор на покровител е бил винаги в полза на Руската империя. Да не забравяме и факта, че от 1936 година досега тя ползва кирилицата. Днес Монголия има площ 1.5 милиона квадратни километра и само 3.3 милиона население, като в столицата живее почти половината. 85% от него са будисти( тибетски будизъм). Улан Батор е най-студената столица в света, с измервани температури до -40 градуса. Въобще страна на контрасти. Тежките метеорологични условия са били винаги определящи за този народ. Векове наред той ги е преодолявал с воля и желание за живот. Въпреки всичко и сега монголските юрти посрещат слънцето ден след ден, с преклонение към госта и езическо усещане за мирозданието. Днес страната се лута между западната модерност в икономиката, будистката философия в мисленето и номадските си корени. Споменът за Чингиз Хан, изградил невъзможна за времето си империя, подхранва самочувствието на местния човек. Въпреки всичко Монголия не се пъчи на света, а се опитва да бъде себе си в центъра на източна Азия, пазейки своята неповторима идентичност. Дали успява? Времето ще покаже. Аз стискам палци тя да намери правилния път напред. Своят път. От Монголия за вас беше Марко Поло.
Суксма, моали.
Събуждам се с все същия въпрос – Защо? Защо след толкова години това място така ме привлича? И какво толкова има там? Не знаех, че това ще се случи с мен след като кацнах за първи път преди 15 години на летището. Не предполагах дори. Поредното място, където винаги е топло и морето разхлажда приятно / мислех си/. Оттогава всяка година съм в Бали. И знаете ли, все още съм влюбен без да знам всъщност защо. А може би е по-добре. Защото всяко чудо престава да бъде такова след като бъде разгадано. Бях помолен от няколко члена на тази забележителна група, да споделя мисли, защото щели да пътуват скоро към тази дестинация. И как да изразя в няколко изречения какво съм преживял всичките 15 пъти в Бали? С усещането, че ще разваля магията, ще направя опит. Ще ви разкажа моята версия. Пък простете ако някому не допадне.
Балинезийската духовност се крепи върху три основни стълба. Първият е Анимизмът. Казано простичко, това е одухотворяването на неживата природа. Придаването божествени черти на света около нас. За местните природата е всичко. Това е езическа практика и примери за подобна имаме немалко и у нас. Танците Баронг, които всеки турист посещава, онагледяват това. Вторият стълб е Будизмът. Той идва от Тайланд през 8 век. Намира радушен прием, защото в него няма забрани и наказания. По-скоро това е философия, а не религия. За жалост по-късните последователи на Буда го обожествяват. Трудно е било иначе да преживеят конкуренцията на други религии. Третия стълб е Хиндуизмът. Той идва по тези земи с един кралски съюз през 11 век от Ява. Боготворят Шива. Казват той е авторитета, който трябва да разчисти старото и само след това новото може да се възцари. Днес местната религия официално е Хинду, но на практика е смесица с всичко останало. Представете си, посетих пещера, била храм от 11 век, в която има два хинду бога и един Буда. И всичко това в един храм. Заедно. Каква религиозна толерантност? Тези елементи заедно формират балинезийската духовност. За тези хора всеки ден е един живот, а сънят – репетиция за смърт/ както казваше Георги Константинов/. След събуждане всеки местен се моли за добруването на всички. Уникално е да присъствате на тяхната нова година, която е винаги през март по хинду календара. Имах този шанс. За разлика от нас, на този празник те гладуват/ искали да усетят какво чувстват милионите гладни хора по света/, изключва се електричеството в целия остров, за да няма външни дразнители, не излизат от къщите, мълчат в опит да достигнат по-дълбоки пластове на безкрайната човешка душа. Погребението не е траурна церемония. Те вярват в прераждането. Социалната им структура е също много интересна. Най-важната клетка е семейството. Не мога дълго да пиша, но имат два типа общности – до 50 и над 50 семества. Общността е малка държава. Хората в нея си помагат един на друг неповикани дори. В годината се провеждат над 200 церемонии. На всяка от тях членовете на общността се събират в нечий дом или местния храм, за да манифестират подкрепа. Приготвят заедно храна, споделят си ежедневни неща, прегръщат се. Затова тук никой никога не е сам. Ох, много мога да пиша, но тук не е мястото. На финала бих препоръчал на всеки да посети тази магическа реалност. Бали не е просто дестинация. Бали е спирка по пътя към нашето одухотворяване. Искам да завърша с две местни думи. Суксма – казват тук, с една неподражаема усмивка. Означава едно голямо Благодаря! Какво да направите ли? Кажете им в замяна – Моали... и се върнете отново!
Дали?
Дали философски погледнато, постоянният поток от информация, заливащ ни ежедневно, ни отнема способността да си представяме и замества желанието ни да мечтаем свободно? Ако пътуването се прави някъде от някого и ние можем да участваме виртуално, дали си струва да го правим и въобще защо трябва да излизаме от къщи?
Аз съм пътешественик - Global explorer, както съм записал на визитната си картичка. Като такъв, може да се каже наистина, че излизам от къщи. Нещата за които мечтая просто се случват и съм блгодарен на вселената за това.
Любимият ми отговор на въпроса защо пътуваме, е дал преди почти сто години Джордж Лии Малъри, опитал три пъти да изкачи най-високия връх на земята. Журналист настоятелно го пита: Защо искате да изкачите Еверест? Там няма нищо освен сняг и камъни. Защо ли, отговорил той, защото е там! И продължил така:
‘Едва ли изкачването на Еверест има конкретна практическа полза. Да, можем да научим нещо за поведението на човешкото тяло при висока надморска височина, което лекарите да ползват в авиацията. Няма да намерим злато или да усвоим нова обработваема земя. Ако обаче не може да разберете, че има нещо в човека, което отвръща на предизвикателството на тази планина и отива да го посрещне, че самото изкачване е част от борбата за живот напред и винаги напред, няма да разберете защо отиваме. Това което получаваме от това приключение е чиста радост, а радостта все пак е целта на живота. Ние не живеем за да ядем или правим пари, а правим това за да се радваме на живота.”
Джордж Малъри е видян последно да изчезва в облаците под Еверест в невъзможно силна буря. Той е може би първият човек, 30 години преди Едмонд Хилари, покорил най-високия връх на земята. Самият Хилари веднъж споделя: “ Не върховете покоряваме ние, а себе си”. Защо въобще пиша това? Защото освен материалните ни щения, там някъде зад дъгата, се крие истинската човешка радост от това, че сме живи, че дишаме. Както казва Далай Лама: Нека не търсим смисълът във всичко. Нека го създаваме.
Кайлаш
Великият Кайлаш е силно обвързан с числото 4.
Той е дом на четири велики религии на този свят; Индуизъм, Джайнизъм, Будизъм и Бон религия.
Четирите от най-големите реки в Азия: Sutlej, Brahmaputra, Karnali и Indus извират от божествения Кайлаш, следващи четирите посоки на света.
Кайлаш е известен с четирите си омагьосващи лица.
Стръмни и остри, всички ръбове на всяко лице са строго ориентирани към кардиналните точки, от което следва че всяко лице е изцяло обърнато към избраната от него посока на света.
Във древните писания пише, че всяко едно лице на Кайлаш е направено от различно бижу - кристал, рубин, злато и лазурит.
Северът е златен, на Югът е лазурит, Изтокът е кристал, а Западът е рубин.
Смята се, че четирите лица на Кайлаш изобразяват четири различни емоции. Южното лице отразява величие или великолепие и е напълно покрито със сняг. Западното обхваща аурата на състраданието и благоволението.
Северното лице е силно, забраняващо и обезсърчаващо, докато Източното лице е видимо само от далече , е загадъчно и мистериозно.
Наскоро бе заснето и петото лице на Кайлаш.
Заснети са снимки с Google Maps, в които се вижда лицето на бог Шива на връх Кайлаш, място, за което се смята, че е неговото жилище.
Според легендата, безсмъртният Шива живее на върха на Кайлаш, където прекарва времето си, практикувайки йогически аскетизми и правяйки страстна любов със своята божествена съпруга, Парвати..
Също така Кайлаш е наричана „планина на Свастиката“, южната страна изглежда има естествена свастика, която се движи от горе до долу и от страна на страна. Тази свастика е резултат от вертикална цепка, която се спуска по средата на скалната стена, комбинирана със хоризонтални слоеве, които се появяват, за да допълнят символа. Свастиката изобразява духовна сила в будизма, като по този начин се издига важността на тази свята планина.
Сутрин рано, когато първите лъчи започнат да милват северното лице на Кайлаш, то започва да се усмихва. И тъй като северното лице се отъждествява със златото, този свещен момент е познат като „Златната усмивка на Кайлаш“
За мен Кайлаш е най-голямата мистична библиотека.
При Кайлаш си като неграмотен човек, който отива в огромна библиотека.
Представете си, че сте неграмотни и влизате в огромна библиотека. Хората седят там и четат тези многобройни книги.
Не разбираш нито дума , но искаш да разбереш за какво се разказва.
И осъзнаваш, че трябва да започнеш от АБВ или азбуката на живота.
Да видиш основите на това как да разчетеш живота, започвайки от себе си.
Ако не успееш, няма как да разчетеш другите неща идващи от космоса.
Само ако можеш да видиш, можеш да научиш азбуката.
Когато получите азбуката, тогава бихте искали да прочетете изречението.
Когато прочетете изречението ще искате да прочетете книгата.
Когато прочетете книгата, ще искате да разберете всичко. ...
Защо Етиопия
Какво ме накара да посетя Етиопия, макар че Африка не е моя континент.Това е една легенда, а може и истина за Савската царица страната ,която в 328г. приема втора след Армения християнството, за евреите, които живеят в Абисиния и в Йемен, чийто произход е слабо известен в Европа и които във всеки случай не произхождат от Иудея;
— за съществуването във всички християнски (копто-православни) църкви в Абисиния на една „Светая светих“, съдържаща символичния еврейски ковчег, наречен Табот, което доказва, че абисинците са били израилски народ в един период от историята си и че онези, които и днес са неразривно свързани с тази религия, са останки от древната вяра, някога обща за цяла Абисиния;за запазения през вековете обред да се хвърлят стълбове пясък по време на важни церемонии;
— за все още съществуващото обрязване на абисинските момичета, и момчета: зашиване на устните на женския полов орган, което все още се прави в Данакил; задължението за всеки младеж да докаже, че е убил двама души, преди да може да сключи брак; и най-после почитаната у кафучосите прическа, украсена със символичния фалос;
— за непроменливите черти на брачните обреди на абисинците от времето на Македа, Савската царица, и за абсолютното равноправие между двата пола в резултат от нейните закони;— за неизменната традиция на халката, златна за мъжете и сребърна за жените, окачена на врата със синя панделка, любимия цвят на цар Соломон;
— за намесата на магиите, още от времето на савската цивилизация, в науката на абисинските знахари и за тънкото им познаване на отровите;
— затова че абисинските владетели са били особено привличани от Иерусалим. Това привличане, което не може да бъде обяснено по друг начин, се потвърждава от постоянното сътрудничество на тези владетели в съграждането и опазването на Великия храм и на гроба на Иисус Христос;
— за точното родословие наимператорския род на Абисиния, който води началото си от съюза между цар Соломон и Македа, родители на Менелик I, чиято титла „Лъв победител на племето на Иуда“ се носи без прекъсване и с гордост от абисинските императори, в това число и от Менелик II.
Един енергичен и странен малък абисински народ, който озарен от гения на Македа е успял да запази своята идентичност, традиции и култура въпреки превратностите на тридесет века и приказната привлекателност на могъщите империина фараони и на асирийци.
Днес евреите в Абисиня ги наричат „фалахи“, термин от древния амхарски език, означаващ „изгнаници“. Техните най-древни прадеди са всъщност тези избягали от Египет евреи, на които абисинците са дали гостоприемство след тежкия път, довел ги от Мемфис до Симиена. Фалахите имат по-светла кожа от негрите и нубийците. Обяснението трябва да се търси в кръстосването между тях и местните жени, тъй като повечето евреи изгубили жените си по време на Изхода. Фалахите не използват „талит“ (шала, който се слага при молитвата, нито „мезуза“ (знакът, който се поставя на вратите)), както и не спазват постите за Пурим и светлините на Ханука. Тези закони, въведени с писмената Тора, естествено не са били известни по времето на пророка Ангебо. Свещениците им не се наричат равини, а „каени“ името, което се е използвало преди Мойсей. Защото те са единствените евреи, които почитат вярата отпреди Мойсей. Те спазват и Авраамовите закони, свещенослужат пред олтар и правят жертвоприношения.
По хълмовете на времето
Анна Аренд веднъж пише, че във времена на дълбока криза ", ние имаме право да очакваме просветление. Но има и надежда, че със света, който спира, нашите фантазии най-накрая политат.
Голяма част от онова, за което винаги са ни казвали, че е невъзможно, всъщност се случва: бездомните (на някои места) се настаняват в хотели, докато затворниците (на други) се освобождават . На децата се казва да не ходят на училище и да забравят за изпити. Масовите държавни разходи осигуряват на хората гарантиран доход, дори и да не могат да работят. Частните болници в Испания се национализират. В Лондон е построена болница само за две седмици. В Португалия десетки хиляди мигранти и търсещи убежище са „регулирани“ и им се предоставят пълни права. Това не е съвсем революция, но е епично идейно пробуждане.
Но въпреки всички тези фантазии, едно от последствията от кризата е, че изведнъж сме по-сериозни към истината. "Точната научна, икономическа, политическа и социална информация за това, което се случва някъде" , казва ми Бил Фостър , преподавател по история в Homerton College Cambridge, миналата седмица, "изведнъж е ценна навсякъде. Това буквално е въпрос на живот и смърт. Може би сега просто ще се изкушим да си спомним какво сме загубили, когато започнахме да изоставяме, опитвайки се да открием истини заедно. " Интригуващо е, че е необходима тази пандемия, а не чувствителни референдуми и избори, за да убеди компаниите и социалните медии в необходимостта да се борят с фалшиви новини и теории за конспирация.
Без истина няма доверие и портите на цивилизацията са широко отворени за политически черни стражи и злобна дезинформация. Тези порти са отворени от десетилетия и е един от трудно възприеманите уроци от тази зараза, че поддържането на чистотата в информацията е от първостепенно значение, че имаме нужда от граници и мембрани.
Моят оптимизъм за това време на колективно оттегляне не е отричане на подобни тревоги или самоти, а точно обратното. Холандският богослов Анри Нувен веднъж описа лечебната общност като място не там, където „раните се лекуват и болките се облекчават“, а където „раните и болките стават отвори или поводи за ново виждане“. Не се радвам на болката, но се радвам, че сме честни за това.
Още през 1955 г. Виктор Лебов предложи да търсим „ духовно удовлетворение “ в консумацията. Придобиването претендира да запълни екзистенциална празнота, но само я задълбочава. Непрекъснато се забъркваме в психическо осмисляне и прочистване, което ни оставя слаби и виновни. Едва по време на това забавяне разбирам колко сме подобни на Леония, въображаемото общество, описано от Итало Калвино в Невидимите градове : „изгонване, изхвърляне, почистване на повтаряща се нечистота. Почистващите улици се посрещат като ангели ”.
В опит да разберат тази пандемия, много от нас са фиксирани в статистика, графики и клъстери. Но ние също постоянно се раздаваме. Това нервно щракване има своята цена. Както се казва в старата поговорка: „Когато нещо онлайн е безплатно, вие не сте клиентът, вие сте продуктът.“
Сега изглежда още по-важно, защото едва ли не последното разсейване, което ни остана сега, е интернет. Всички наши социални ритуали - в кръчми, клубове, училища, религиозни събори - в момента се посредничат от екрани. Все още има идеализъм в нашите дигитални връзки, както се доказва от сътрудничеството на общността с отворен код при проектирането или производството на медицинско оборудване. Но нашите навици онлайн непрекъснато се монетаризират.
Поради тази криза ние също започнахме да поставяме под въпрос най-големия абсолютизъм през последния половин век: върховенството на пазара. Стана ясно, както ми каза Роуън Уилямс , че „така наречената„ пазарна държава “е смъртоносно неспособна да се справи с мащабната колективна криза“. Минималните заплати на основните работници, провалът в търсенето и предлагането на медицинско оборудване и чистата жестокост на коментарите, предполагащи, че уязвимите могат да бъдат пожертвани, за да продължи икономиката - всички разкриха „скритата ръка“ на пазара и срамността на нейната „равнопоставеност“.
Сякаш свещеният „пазар“ като омразен диктатор най-накрая е свален. Вместо нашето общество да има пазар, ние осъзнаваме, че пазарът е имал нашето общество. Джонатан Роусън, философ и директор на изследователския институт Perspectiva, написа наскоро, че „държавата“, вместо „социализиране и хуманизиране на икономиката“, е позволила на „пазарите постепенно да икономизират и обезлюдят обществото“. Дори " Файненшъл таймс " се застъпва за кейнсиански, колективистични финансови пакети. Ние реабилитираме онези еретици, които дълго оплакват разяждащите ефекти на неолиберализма. Големият социален теоретик Стивън Лукас сподели, че „пазарният фундаментализъм“, създаде „опустошение и необуздани неравенства“.
Глобализацията е голяма част от превъзходството на пазара. Идеалистичният разказ за глобализацията беше, че тя е справедлива,безплатна за всички търговия, която може да обогати бедните. Реалността обаче е непрекъснат аутсорсинг, така че нашите консумативи да останат толкова евтини, колкото чипове. Продължаваме да очакваме цялата продукция, по всяко време, през всички сезони. Глобализацията е състезание към дъното, което създава полу-робство в суровия край на много дългите вериги за доставки. Той премахна бизнеса, работните места близки до домашните и раздроби местните мрежи на доверие и родство.
Болезнената истина за тази криза е, че не можем да отричаме безкрайно, че всичко има край, не само нашият собствен, тъй като виждаме смъртността отблизо, но и на нашата планета. Икономистът на квакера Кенет Е Боулинг веднъж (уж) каза: „Всеки, който вярва в безкраен растеж на крайна планета, е или луд, или икономист.“ Толкова очевидно, че се игнорира от десетилетия. Но ако тази криза в Кови е репетиция за климата, видяхме някои от разходите и последиците. „Случаят с икономиката след растеж“, казва Роусън, „просто се засили. Нуждаем се от икономики, които имат смисъл от 8 милиарда или повече хора, които живеят заедно в планетарна система като цяло, а не извличане на печалба за постигане на абстрактни съвкупни цели като БВП. "
Отдавна е един от куизмите на съвременния живот, че ние страдаме от митични лишения. Разказваме истории, но никога не са прости. И нашето търсене е може би още по-трудно: да различим общото благо и да търсим просветление в този мрак.
Тобиас Джоунс автор на „Място за убежище“
Със съкращения
Суфизъм
Да се срещнеш с Бог без да умираш. Това умение се достига според Суфизма. Отделянето на духа от тялото е познато от дълбока древност. Група хора в средата на девети век са си поставили тази трудна цел. За това обаче са определили 20 степени на очистване. Един от тях е чрез пиене на вода. Друг чрез медитация. Материалният свят е пречка по пътя към духовния. Използват всяка свободна минута за да се вглъбят в себе си давайки си отдих от мислите и материалната битност.
Учителят е най-важен по пътя. Връзката му с ученика е подобна на тази между баща и син.
Знанията според суфизма идват от космоса. Стремежът към тях е заложен в човешката същност. За да тръгнеш по пътя е нужно отказване от семейство и дом. Нищо не бива да те отклонява в стремежа към божественото.
Суфите в Бухара са носели винаги сребърна монета от Емира. Тя им е давала право на достъп до целия град. Затова някои смятат, че са били и негови шпиони. Каквото и да кажем за бухарската школа в суфизма, една дума взима връх над всичко друго. Мълчание. Може би точно суфи мъдрец от древността е казал първи великата фраза - “Мълчанието ти разбирам, но думите ти не разбрах”. От мавзолея на великият суфи Нагжбанд край Бухара, за вас беше Марко Поло.
Възкресение
Възкресение Христово е време за прозрения. Да обговорим чудесата. Тренираните ни в материалистичното души отдавна не правят разлика между човека и неговия доход. Всеки струва толкова, колкото печели. Ние оценяваме дори себе си по пазарната ни стойност и научаваме какво сме по това, което ни се дава и взема в обществото. Само че материалното щастие е илюзия. Вещите светкавично се обезценяват със самото им притежание.
На пръв поглед изглежда, че е лесно да се откажеш от излишъци, но всъщност е твърде трудно. За да придобиеш това познание, се изисква известно усилие. В света на истинските, вечните ценности, се прониква само през болката и страданието. В началото на познанието стои телесната тревога. Болестите се появяват, за да ни предупредят, че сме в дисбаланс, че не обичаме, че не сме благодарни. Представете си един човешки ум, съвсем сам, насред неизцелимото. Граничните преживявания преобръщат съзнанието, правят човека мъдър и го изпълват с добрина. Вероятно Бог е резултат от тревогата на нашето вътре. През страданието Бог сякаш ни казва: Ще те науча на най-важното, ще те накарам да прогледнеш, но първо искам да те изпитам дали имаш сили да носиш тежестта на това познание.
Бог по своята същност е само една тайна. Да го отричаш, означава първо да го разбираш. Нима мъдростта се преподава? Кой може да ти обясни страданието? Защото всяко познание е изживяна болка. Преди да намериш, трябва да загубиш. Бог явно е това, което остава, след като си изгубил всичко. Да се докоснеш до страха, до загубата, това е научаване....
Калина Андролова