Преживях 10 незабравими дни в страната на небесния дракон. Западните ограничения в моята глава бяха подложени на сериозна преоценка. Тръгвам си от тук, но мислите ми отказват категорично да го сторят. Сравненията с другия свят се налагат неповикани. Местните хора са по детски наивни с добротата си. Говорят тихо, с леко приведена надолу глава. Като се обръщат към Лама / местния религиозен водач/, закриват устата си. От нея, казват те, излизат най-лошите неща. Вярват дълбоко в примера на Буда/ 97% от населението/. Прекланят се пред величието на майката природа. Никое животно не може да бъде убивано в Бутан/ ахимса – ненасилие/. Тукашното министерство на щастието не е бутафория. То е стъпило здраво върху четири стълба: икономически и социален просперитет, опазване на природата, запазване културните традиции и правилно управление съчетаващо горните три. Като се прибави и прекрасната храна/ забранено е със закон ползването на торове и химикали/, се получава малка страна – но голямо изключение от правилото. Докога тези добри хора ще запазят идентичността си в този неприлично променящ се свят, аз не знам. Силно се надявам да е за дълго. Тяхната вселенска духовност и вяра в доброто са неизмеримо нужни на западния болезнен материализъм. Като противовес. Побеждавайки лошите сили в своите представи, бутанците са издигнали стотици ступи и манастири. Те ежедневно им помагат да почистват душите си от отровната плесен на безкрайните човешки щения/ така познати нам/. Какво да сторим ние, често се питам. Да се събудим от летаргията на неспокойното ни ежедневие и потърсим други опорни точки в живота си. Може би. Е, аз тръгвам от страната на нормалните хора, към моят свят, където този начин на живот е почти престъпление.
