Лицата по пътя. Преживяване несравнимо с ежедневните случки. Имах щастието да мина за 22 дни оригиналното Камино. Между 35 и 40 километра всеки ден. Ще си позволя да копирам последните думи от пътеписа ми. Те говорят достатъчно:
“Пътят по магичен начин необратимо разширява полето на нашата съпричастност. Дава нови хоризонти на заспалото ни състрадание към света. Инжектира ни огромни дози хуманност, правейки ни незабелязано по-добри. Уморен съм. Но това е някаква странна, неизпитвана досега от мен умора, примесена с усещане за цялост и неповторимост. Наистина, веднъж започнало, Камино никога не свършва. То остава дълбоко в теб като червена линия, за да ти напомня постоянно, че най-човешкото качество присъщо нам, е просто да даваме, колкото повече, толкова повече. Различни думи напират в мен за край на този пътепис. Но две се извисяват над всички, някъде дълбоко, като фар в бурното море на прекрасния ни живот.
Buen Camino! “
