Не знам как да започна. Знам само, че тя няма памет
Дъщерята на Африка. Приема всички, но пуска обратно само този, който пожелае. След всяко събуждане е различна. Паметта е ограничение. Ние сме такива заради паметта в нашата ДНК. Сахара. За нея няма очертания. Океан без вълни. Гора без дървета. Земя без пътища. Това е тя. Човекът преминал през нея си тръгва с дълбоки драскотини в душата, които никога няма да заздравеят, за щастие. Той вече носи промяната в себе си. Недостигът на храна и вода е изпитание. Слънцето е диханието на Бог. Местните племена живеят с нейната милост, пощада и песъчинки в устата. Сахара. Каквото и да ви кажа за нея няма да е вярно. Моите 15 дни, които прелетяха като миг, са просто един забранен за западния манталитет разговор, с позабравената ми номадска същност. Какво има в Чад, често ме питаха преди да тръгна. Не знам, отговарях смутено и не искам да знам. Искам да го преживея. Запитани в какво вярват, местните хора отговарят – 50% сме християни, 50% мюсюлмани и 100% анимисти/ вярват, че природата има дух и тя е израз на божественото/. Сахара – пустинята без памет.
Медитация, прескачане в отвъдното, портал към други светове. Река без брегове. Път. Просветление. Бръчките по челото. Това е тя.
В североизточен Чад се намира платото Енеди което няма аналог. Тук великани дошли при нас от друго измерение преди милиони години, сякаш търпеливо и безуспешно ни чакат да поумнеем. На територия като България можете да видите угаснали вулкани, дъно на море , дюни и самотни скали резултат от ерозията. Лабиринт – така се нарича една част от този природен феномен, където пренощувах. Влизаш и се губиш. Преспивам в палатката и си мечтая да се изгубя и никога не намеря отново нездравите си помисли. Нещо повече. Дали не може човешкият род да се изгуби тук и намери причина да започне отново? Енеди е истински лабиринт за душите на неговите посетители. В източната му част до границата със Судан, саваните са живописни кътчета от рая, все още пощадени от човешката намеса. Западната преминава плавно в пустиня без очертания, която нищо не иска, а те поглъща неумолимо. Възхищение будят в мен гордите номади, яхнали своите камили. Браздят уверено безкрайната шир по невидимите пътища на своите деди, с усмивка и доволство за което мога само да мечтая. За тях камилите, овцете, кравите, козите са всичко – техните активи, банкови сметки, статус. Живеят хилядолетия без ЕГН, паспорт и акт за раждане. Срещайки ги ми идва еретичната мисъл, че сме от два различни свята и единият тук е излишен/ моят разбира се/. Кадарит – така ме нарече неотдавна един мой приятел. На арабски означава целунат от съдбата. След това пътуване в Чад си мисля, че е абсолютно прав. За вас от Сахара беше Марко Поло де Сарир.
