Идеалното място е не там, където „раните се лекуват и болките се облекчават“, а където раните и болките стават поводи за ново виждане, за просветление. Особено днес, когато сме стигнали дотам, че цялото човечество е една кървяща рана в снагата на майката Земя. В такива гранични моменти използването на болката като катализатор на промяната е полезният ход напред. Въпреки всички наши цивилизационни придобивки, ние сме все толкова раними по отношение на същността, на тази вече станала архаична дума, Душа. Защо е с главна буква ли? Защото ако не я чувствате в себе си, сте обречени рано или късно на космическа тъга по неясната си природа. Нека не се заблуждаваме, че тялото ни има душа. Не. Душата ни има тяло и винаги е било така.
