Може ли да обичаш животните, без да обичаш хората? А обратното? Днес бях на остров, където човек си задава точно такива въпроси. Тихия океан, морето Сулу, островът на костенурките. Той е последният малайзийски, преди да започнат стотиците такива в състава на Филипините. От 1977 година това късче земя – 150 на 300 метра, е обявено за национален резерват, опазващ изчезващите видове костенурки. Грижата на местните хора за тези мили земноводни е трогателна. Яйцата им се събират веднага след снасянето и полагат в специални места в пясъка, защитени от хищници. Там те престояват между 45 и 60 дни докато се излюпят. След това внимателно се събират и по тъмно се пускат в морето за да прекарат следващите 100 години на свобода. След около 15 години, когато достигнат зрялост, женските се връщат на същия бряг, за да снесат своите яйца и продължат наследствеността. Мъжките никога не излизат на сушата. Така е вече 180 милиона години. Големи са заплахите за изчезването им. Замърсяването на океана, рибарските мрежи, наелоновите торбички, които приличат на медузи и погълнати от костенурките ги убиват. Човешката дейност като цяло. На острова се води отчетност за всеки индивид посетил брега. Само докато бях там, вечерта три майки снесоха над 250 яйца. Рекордът е 73 костенурки за нощ. Представете си мащабите. В Малайзия има 6 такива резервата. Прекланям се пред усилията полагани от местните, да опазят няколкото останали вида. Снимките говорят сами. И така отново същия въпрос: Може ли да обичаш хората, без да обичаш животните? А може ли да не обичаш? От острова на костенурките и морето Сулу, за вас беше Марко Поло.
