Тук върху блата, живеят луди хора, заобиколени от езически паметници. Това са думи на Достоевски. Ако обаче попаднеш в този град, започваш да си задаваш други въпроси. Кое е онова, което ни кара да търсим красотата във всичко около нас – от един обикновен кашмирен шал, наметнат на раменете ни, до космическото величие на Млечния път, светещ в черната пропаст на ясна нощ? Що за инстинкт е стремежът към красотата и хармонията, като спасение от нашата несвързаност? Къде обитава красивото, в предмета или човека, който го наблюдава? Има нещо универсално в преследването хармонията в нас и около нас. Ако светът е небето, този град е от векове една от най-ярките му звезди. Санкт Петербург.
Хубавото на изкуството е, че красивото си остава такова, контрастирайки с човешкото несъвършенство.
Изкуството е нищо повече от стремеж на човека да надмогне животинската си същност и от творение да се превърне поне за малко в творец. В неговото начало е действието създаващо овеществена култура, която чрез обожествяване се превръща в изкуство. Яденето е първичен акт, печенето на пържола е култивиращо действие, а приготвянето на ястие като Le Cordon Bleu например, е форма на изкуство. Такава е последователността. Изкуството е сложна форма на култура. Представата за естетика изисква преминаване към по-високо ниво на човешката опитност, където оцеляването вече не е проблематично. Гладният до смърт човек вижда в лебеда храна, докато за сития той е изящество. Предметът придобива естетическа стойност само на по-високо стъпало от човешкото осъзнаване.
Съпреживяването на красотата ни кара да вярваме, че светът е специално място, ние сме специални и присъствието ни тук не е безцелно. Петербург сякаш прегръща красотата заедно с нас и така ни прави взаимосвързани. Красотата едва доловимо ни показва, че животът е над всяко усилие и тревога. Може да не знаем и сме разколебани понякога, но това изящество на изкуството ни напомня винаги, че смисълът съществува. Търсейки красивото, всъщност търсим причината да сме тук. Санкт Петербург е поводът за тези думи, апотеоз и в същото време, минута мълчание пред съвършенството.