Пътят на коприната. От първия миг в който чух преди много години за него, реших, че това е моят път. Посетих многократно Източен Китай, откъдето започва. След това видях Синдцян – западен Китай, Урумчи, Кашгар, където пътя се разделя с пустинята влизайки в днешна Киргизия. Памир и Ош бяха моя спирка по пътя преди три години. От там той минава като на кон през Ферганската долина, за да разсече днешен Узбекистан. Самарканд и Бухара са уникални средища на световни култури и религии. След тях пътят тръгва в различни посоки. Едната поема към Хива, другата към древния град Мерв в днешен Туркменистан. Често ходя там, за да усетя отново емоцията докосвайки тази неподражаема древност. След това пътят препуска към днешен Иран, за да отдаде своята почит и на тази древна цивилизация. Там винаги отсядам в кервансарай край Язд, за да усетя поне за ден атмосферата на приказките от хиляда и една нощ. След това се отправя смело през пустинята, за да достигне Исфахан – перлата на ислямската архитектура и някогашна столица на Персия. Защо пиша всичко това? Пътят има много спирки и разклонения, но в общата му атмосфера има нещо космично. Там животът и смъртта са приятели, просто защото условията са понякога гранични за човешкото тяло и дух. Там пътникът усеща с кожата си своята физическа тленност и вселенска душа в едно. Трудно се обяснява. По лесно се чувства и преживява. Пътят на коприната е част от един по-голям път. Този на човека към загубените му духовни корени. Едно истинско съприкосновение с мистичното ни вчера и неслучилото се утре. Надявам се, да съм запалил интереса в поне един бъдещ почитател на Азия.