Амазония

Какво е това, от което колкото вземаш, по-голямо става? Ямата, отговаряха ми като бях дете. Вече три дни бродя без връзка със света в амазонската джунгла и си задавам същия въпрос, но отговорите днес са други. Вървим и мълчим с моя водач от племето Кичуа. Развиделява се, а около нас гората изпълнява своята утринна симфония. Солисти са птиците под съпровода на реката. Вървим и мълчим. Думите са ненужни, дори некрасиви в този божествен момент. Местният кичуа току спира, посочва ми нещо. Гледаме. Мълчим. Някак здраво сме свързани, както помежду си, така и с вселената. И се пренасям мислено в нашия свят. Сравнението идва сякаш неповикано. Какво ни дава световната мрежа? Тази всеобща свързаност. Там има отговор на всички въпроси, но не ни ли отнема способността да мислим? Не ни ли превръща неусетно в изпълнители на чужда воля? Внимавайте какво ви се предлага, още повече, когато е безплатно. Търсенето на отговори в себе си, в своите усещания, емоции и интуиция, е верният път напред. Защото какво е животът, ако не завръщане към отнетата ни идентичност и връзка с природата? И е углавно престъпление към човека, лишаването му от избор, предлагайки му лесни решения за всички проблеми, увеличавайки уж материалните удобства, за сметка на отказ от търсене на смисъла. Да, смисълът, който не се търси, а се създава всеки миг от безценния ни живот. Какво е това, от което взимайки повече, убивате искрицата на живота? Отговорът ми днес е един - природата. Не взимайте от нея, защото тя е била тук милиони години преди нас. Колко още ще сме част от нея, трябва да решим самите ние. От еквадорската джунгла за вас беше Марко Поло де Амазонас.


За племената и хората

За племената и хората.
Има места запазили своята идентичност въпреки времето. За радост все още източен Еквадор може да се нарече земя без пътища. Доста от местните племена са оказвали яростна съпротива срещу испанските колонизатори. Последните са ги наричали агресивни, но днес знаем добре кои са били истинските агресори. Втората вълна са били петролните компании от 20 век. Изсичали са териториите на местните, пробивали са земята им, замърсявали са водоизточниците и са ги изтребвали безмилостно. Днес в Еквадор са останали официално 13 племенни групи. Най-многобройни и социализирани са Кичуа - миролюбив народ с благородно излъчване. Вторите по брой са Уарани. Техните жени се боядисват с червено около очите влизайки в джунглата. Така вярват, че се предпазват от лошите духове. Друго интересно племе са Секоя. Те обитават североизточен Еквадор и са известни с масовото използване на Уаиаска. Това чудодейно растение се дава от шамана в специална церемония, изчиства тялото и отваря пространство за духа, увеличавайки сетивността на човека към природата. Ненапразно тук смятат, че дърветата, растенията и дори скалите имат душа. В Еквадор все още живеят доста странни за нас племена. Ачуар и Шуарц например, имат обичай да мумифицират главите на убитите врагове. Редят ги в къщите си за да знае всеки посетител с кого си има работа. Още по-странни са Тагаерис и Тааменасис. Тези хора на джунглата отказват всякакъв контакт с цивилизацията. И до днес те живеят в национален парк Исуни и никой не знае колко са на брой. До там няма пътища и властите в Еквадор дори нямат юрисдикция да влизат. Може би е за добро. Като цяло местните пленена смятат вестниците и телевизията за голямо зло. Коментарът оставам за вас. Най-тъжният факт е, че откак модерният човек е навлязъл в южноамериканските джунгли, стотици племена са изчезнали. Например племето Омегуас. Стройни и красиви хора, живели в горното поречие на Амазонка. Намерени са доста техни трупове, но никаква следа от живот. Смята се, че са се заразили с някаква чужда за тях болест от колонизаторите. Голям проблем за джунглата са все по недостатъчните валежи. Реки намаляват, други пресъхват. Климатът необратимо се променя. Но най-сериозната заплаха за тези хора са неразумните действия на “цивилизованите” хора. Последният пример е показателен. Президентът на Бразилия решава да разшири земите на които се развива животновъдство за сметка на амазонската джунгла. Случайно тя се запалва. Последствията са ужасяващи. Целият свят преживяваше трагедията с пожарите там. Събраха се милиони за да се гасят пожарите. Да, несъмнено нашата планета няма много проблеми, а само един - хората, които я населяват. За финал ще кажа, че след като видях с очите си какво ние образованите и уж цивилизовани хора в Амазонската джунгла вършим, се срамувам за постъпките на едни човешки същества срещу други такива. Великият Достоевски е написал “ Красотата ще спаси света”. Пропуснал е да добави, ако преди това човекът не го унищожи.


Сиона, Амазония

Векове наред са се наричали Тукан. Били са номади и име на птица е прилягало точно на техния неспокоен живот. През 1979 година еквадорското правителство създава резерват и им дава правото да се установят завинаги. Променят името си на Сиона - фермерите. Днес са само 350 души в четири малки села дълбоко в амазонската джунгла. Произвеждат толкова, колкото им е нужно за да преживяват. Досегът с тях е като просветление за увитите ни в материалното души. Срещнах се с техния шаман. Той е лечителят, мъдрецът и духовният водач на тези хора. Излъчва безметежно спокойствие и познава местните билки и животни до съвършенство. Природата им е дала всичко необходимо за да оцеляват. Показа ми техния вариант на ауаяска. Наричат го юха. Комбинация от две растения, караща човек да извади навън енергията, която носи. След това шаманът с подходящи движения изгонва лошата мисъл-форма и така пречиства човека от ненужния товар. Ето как тук се лекуват ежедневните болежки на хората. По-този начин болестите не се подтискат и остават задълго в тялото, докато един ден се радикализират и станат нелечими. Такава е философията на живеещите в амазонската джунгла. Не я оценявам. Смирено се опитвам да я ползвам като импулс. За племената тя работи. Дано успеят да се съхранят по-дълго, си мисля на тръгване. Колко сме различни външно и подобни в стремежа си да живеем естествено. Не разграничение, а симбиоза е пътят. Довиждане, а не сбогом Куябено.


Венецуела, една споделена любов!

Най-сигурното нещо е промяната, бе написал Чарлз Дарвин преди повече от 160 години. През последните десет дни в тази страна се питах, ако това е така, към какво се променя човешкият род? И кои са белезите на прогреса? Режисирано ли е случващото се или има собствена необяснима за човека логика. А колко различни са разбиранията за напредничавост или не? Венецуела е започнала съществуването си още през 1830 година, след разделянето на велика Колумбия. Страната има големи, почти необитаеми територии в Амазония, Канайма и Ориноко. След едно прилично за времето си състояние, повлияна от кубинската революция и противопоставянето между съветския и западния блок, след 1998 година Венецуела тръгва по един странен път. В началото високите цени на петрола и резервите на страната осигуряват добър живот на обикновените хора, но постепенно нещата се влошават. Промените под знамето на революцията и привидното равенство между хората, на практика водят до заграбването на властта от малка група хора, гравитиращи около военните и козметични реформи, основно целящи замяната контрола на чуждият капитал върху икономиката, с местен такъв. За жалост интересът на нормалните хора е на последно място в тези времена. След Чавес и сега Мадуро, бидейки една от големите страни в света добиващи петрол, днес Венецуела страда от липсата на горива за покриване елементарните човешки нужди. Хората чакат с дни на бензиностанциите за полагащите им се 30 литра. Това е унизително, дори за страничния наблюдател. Заплатите например на полицаите са 10 , лекарите до 20, а учителите 5 до 10 долара на месец. Пенсионерите получават до 3 долара. Без коментар. Големи части от населението консумират дълги периоди само хляб. Просто нямат средства да си купят нещо друго. Едно пиле в магазина струва 6 долара. Хората са принудени да работят на две или три места едновременно. Управляващите са имунизирани срещу състрадателност, нещо характерно за цялата ръководна класа по света в различна степен. Изглежда не припознават в населението своят народ, а някой чужд. За малкото посетители гледката е тъжна. От една страна природата е девствено красива, от друга хората са крайно бедни и се борят буквално всеки ден за своето оцеляване. И въпреки тежката ситуация, не видях озлобени лица. Гордо носят тежкия си кръст. Такава видях Венецуела през последните десет дни. Те не разтърсиха безчувсвеният свят, но успяха да ми дадат нова порция радост от живота, изпълнен с крайности, но и с много надежда, че промяната към добро няма да подмине и този затънтен край на Южна Америка. И все пак, същият въпрос. Към какво се променя човешкият род, щом допуска по този начин да живеят хората не само тук, но и в Африка, Азия? Щом човешкото страдание е неотменна част от пейзажа и дъвка в устата на политиците. Щом отдалечените племена в Амазония и Ориноко ни казват без думи: Просто ни оставете да живеем живота си както сме живели векове и без вас. Тъжна присъда за нашата самозабравила се цивилизация. Венецуела ми припомни за пореден път максимата, че преди да се опитаме да променяме различните от нас, трябва да погледнем в себе си и да осъзнаем, че не сме никак идеални, ама никак. И както революцията е дошла по тези земи със закъснение, силно се надявам, макар със закъснение, добрите времена да дойдат и в този забравен за света край. От страната на Симон Боливар, за вас беше Марко Поло син Кортес.