Канайма и племената

След като миналата седмица бях в еквадорската част на амазония и срещнах местното племе Сиона, днес вече съм в национален парк Канайма, Венецуела. Тук живее племето Пемон, което на местния език означава просто Хора. Тупонген наричат нас - хората с дрехи. Около 30 хиляди живеят на територия колкото Белгия. Тепуи на езикът им означава планина с плосък покрив. Такива тук има много, както и водопади. Утре ще пренощувам до Анхел, най-високия в света 939 метра. Пеони са пришълци от карибския басейн. Живеят в хармония с природата от векове. Бидейки езичници, те вярват в нейната божествена същност. Разглеждат всичко в дуалистична перспектива. Например, водата е хубаво нещо, но може и да се удавиш в нея. Имат шаман, който е мъдреца и лечителя на хората. За да станеш такъв трябва да се родиш с много духовни добродетели и след това да бъдеш обучен. Само един е избран. Пемон смятат, знанието не трябва да се дава всекиму, защото може да бъде използвано не само за добро. Мъдри хора. Моето пътешествие продължава, но Пеони са вече в сърцето ми. За вас от Канайма, Венецуела, беше Марко Поло де Боливар.


Най-високият водопад или просто Анхел.

Какво е чувството да си на върха в определена област? Може би даденост, която трябва да преживееш или отговорност, която трябва да носиш, а може би е качество с което трябва да се смириш. За хората е понятно, но да се докоснеш до изключителните творения на природата. Всеки път е различно и трудно обяснимо. Какво ли е преживял виждайки това чудо Джими Ейнджъл, когато през 1937 година прелита за първи път около него? Гледката разбира ежедневните представи за красота и хармония. И ето ме мен, след полет от Каракас и 4 часа с лодка, на един от стотиците завои по дивата река, се появи той, най-високият водопад на земята. Бях виждал Ниагара, Игуасу и Виктория, като всеки от тях има своята красота, но Анхел си дойде точно на мястото. Величав и непоклатим. Тук сякаш водата тече директно от облаците. Цели 979 метра тя лети, преди да целуне скалите под нея. Мълчиш и гледаш. Човешката незначителност е разбираема в такива моменти. И нормална. Сега осъзнавам какво е преживял Джими. И за пореден път ме порази болезнената мисъл, че земята може без нас, но ние без нея не. От Анхел за вас беше Марко Поло де Канайма. — at Angel Falls


Венецуела, една споделена любов!

Най-сигурното нещо е промяната, бе написал Чарлз Дарвин преди повече от 160 години. През последните десет дни в тази страна се питах, ако това е така, към какво се променя човешкият род? И кои са белезите на прогреса? Режисирано ли е случващото се или има собствена необяснима за човека логика. А колко различни са разбиранията за напредничавост или не? Венецуела е започнала съществуването си още през 1830 година, след разделянето на велика Колумбия. Страната има големи, почти необитаеми територии в Амазония, Канайма и Ориноко. След едно прилично за времето си състояние, повлияна от кубинската революция и противопоставянето между съветския и западния блок, след 1998 година Венецуела тръгва по един странен път. В началото високите цени на петрола и резервите на страната осигуряват добър живот на обикновените хора, но постепенно нещата се влошават. Промените под знамето на революцията и привидното равенство между хората, на практика водят до заграбването на властта от малка група хора, гравитиращи около военните и козметични реформи, основно целящи замяната контрола на чуждият капитал върху икономиката, с местен такъв. За жалост интересът на нормалните хора е на последно място в тези времена. След Чавес и сега Мадуро, бидейки една от големите страни в света добиващи петрол, днес Венецуела страда от липсата на горива за покриване елементарните човешки нужди. Хората чакат с дни на бензиностанциите за полагащите им се 30 литра. Това е унизително, дори за страничния наблюдател. Заплатите например на полицаите са 10 , лекарите до 20, а учителите 5 до 10 долара на месец. Пенсионерите получават до 3 долара. Без коментар. Големи части от населението консумират дълги периоди само хляб. Просто нямат средства да си купят нещо друго. Едно пиле в магазина струва 6 долара. Хората са принудени да работят на две или три места едновременно. Управляващите са имунизирани срещу състрадателност, нещо характерно за цялата ръководна класа по света в различна степен. Изглежда не припознават в населението своят народ, а някой чужд. За малкото посетители гледката е тъжна. От една страна природата е девствено красива, от друга хората са крайно бедни и се борят буквално всеки ден за своето оцеляване. И въпреки тежката ситуация, не видях озлобени лица. Гордо носят тежкия си кръст. Такава видях Венецуела през последните десет дни. Те не разтърсиха безчувсвеният свят, но успяха да ми дадат нова порция радост от живота, изпълнен с крайности, но и с много надежда, че промяната към добро няма да подмине и този затънтен край на Южна Америка. И все пак, същият въпрос. Към какво се променя човешкият род, щом допуска по този начин да живеят хората не само тук, но и в Африка, Азия? Щом човешкото страдание е неотменна част от пейзажа и дъвка в устата на политиците. Щом отдалечените племена в Амазония и Ориноко ни казват без думи: Просто ни оставете да живеем живота си както сме живели векове и без вас. Тъжна присъда за нашата самозабравила се цивилизация. Венецуела ми припомни за пореден път максимата, че преди да се опитаме да променяме различните от нас, трябва да погледнем в себе си и да осъзнаем, че не сме никак идеални, ама никак. И както революцията е дошла по тези земи със закъснение, силно се надявам, макар със закъснение, добрите времена да дойдат и в този забравен за света край. От страната на Симон Боливар, за вас беше Марко Поло син Кортес.