Ориноко и племената

Не бях попадал на по-изолирано място. 40 хиляди квадратни километра, върху толкова се простира делтата на Ориноко. Диво, райско място забравено от цивилизацията, за което междувпрочем са благодарни местните племена. Най-голямото се нарича Уарао/рибарите/. Тежки времена са преживели тези хора. Последните десет години тук са върлували паравоенни формирования. Докато властта е имала нужда от тях, не ги е преследвала, но след многото безчинства, в един момент са станали неудобни. През 2019 година армията е унищожила последните остатъци и районът вече е спокоен. Идва обаче здравната криза и туристи все още няма. Ние сме първата група от две години в този район на Ориноко. Повечето места за настаняване за изоставени. Условията са базови, но усещането да си част от тази дива различност е прекрасно. Днес срещнах местни обитатели. След като видях и още повече усетих как и с колко живеят тези хора, започнах да ценя по-високо водата която пия, храната, която ям и всички малки удобства които ме заобикалят. Досегът с тези племена е здравословен и отрезвяващ за привързаните ни към материалното души. И знаете ли, научих още един синоним на думата щастие - Уарао.
От делтата на Ориноко за вас беше Марко Поло де Москитос


Венецуела, една споделена любов!

Най-сигурното нещо е промяната, бе написал Чарлз Дарвин преди повече от 160 години. През последните десет дни в тази страна се питах, ако това е така, към какво се променя човешкият род? И кои са белезите на прогреса? Режисирано ли е случващото се или има собствена необяснима за човека логика. А колко различни са разбиранията за напредничавост или не? Венецуела е започнала съществуването си още през 1830 година, след разделянето на велика Колумбия. Страната има големи, почти необитаеми територии в Амазония, Канайма и Ориноко. След едно прилично за времето си състояние, повлияна от кубинската революция и противопоставянето между съветския и западния блок, след 1998 година Венецуела тръгва по един странен път. В началото високите цени на петрола и резервите на страната осигуряват добър живот на обикновените хора, но постепенно нещата се влошават. Промените под знамето на революцията и привидното равенство между хората, на практика водят до заграбването на властта от малка група хора, гравитиращи около военните и козметични реформи, основно целящи замяната контрола на чуждият капитал върху икономиката, с местен такъв. За жалост интересът на нормалните хора е на последно място в тези времена. След Чавес и сега Мадуро, бидейки една от големите страни в света добиващи петрол, днес Венецуела страда от липсата на горива за покриване елементарните човешки нужди. Хората чакат с дни на бензиностанциите за полагащите им се 30 литра. Това е унизително, дори за страничния наблюдател. Заплатите например на полицаите са 10 , лекарите до 20, а учителите 5 до 10 долара на месец. Пенсионерите получават до 3 долара. Без коментар. Големи части от населението консумират дълги периоди само хляб. Просто нямат средства да си купят нещо друго. Едно пиле в магазина струва 6 долара. Хората са принудени да работят на две или три места едновременно. Управляващите са имунизирани срещу състрадателност, нещо характерно за цялата ръководна класа по света в различна степен. Изглежда не припознават в населението своят народ, а някой чужд. За малкото посетители гледката е тъжна. От една страна природата е девствено красива, от друга хората са крайно бедни и се борят буквално всеки ден за своето оцеляване. И въпреки тежката ситуация, не видях озлобени лица. Гордо носят тежкия си кръст. Такава видях Венецуела през последните десет дни. Те не разтърсиха безчувсвеният свят, но успяха да ми дадат нова порция радост от живота, изпълнен с крайности, но и с много надежда, че промяната към добро няма да подмине и този затънтен край на Южна Америка. И все пак, същият въпрос. Към какво се променя човешкият род, щом допуска по този начин да живеят хората не само тук, но и в Африка, Азия? Щом човешкото страдание е неотменна част от пейзажа и дъвка в устата на политиците. Щом отдалечените племена в Амазония и Ориноко ни казват без думи: Просто ни оставете да живеем живота си както сме живели векове и без вас. Тъжна присъда за нашата самозабравила се цивилизация. Венецуела ми припомни за пореден път максимата, че преди да се опитаме да променяме различните от нас, трябва да погледнем в себе си и да осъзнаем, че не сме никак идеални, ама никак. И както революцията е дошла по тези земи със закъснение, силно се надявам, макар със закъснение, добрите времена да дойдат и в този забравен за света край. От страната на Симон Боливар, за вас беше Марко Поло син Кортес.