Хунза

Понякога сънувам. Казват сънищата смесват различни реалности. Така се чувствам и в момента. Вече втори път съм в митичната страна Хунза. Да, до 1974 година, тя е имала такова качество. След това Пакистан я присъединява насилствено. Хората обаче никой не може да присвои. Те носят гордо своята древна култура и вярвания. Брушаски се нарича езикът им и той няма аналог с никой от познатите ни езици. Историците мълчат по темата откъде са дошли местните в този затънтен край на Каракорум. Тук всяка долина разказва различна история, има различен език и отказва да се цивилизова по западните стандарти. Днес присъствах на шаманска церемония. Исках да усетя в какво са вярвали местните. Преди хиндуизма , будизма и исляма да акостират в този затънтен край, хората са се прекланяли пред природата като дом на божественото. Ето защо дори старото име на Нанга Прабат - един от най високите върхове намиращ се наблизо, означава на местния език “ Престолът на Бог”. Шаманът, той е връзката между материалния и невидимия свят. С различни техники той кани феите да слязат от близките върхове и да изпълняват желанията на простосмъртните. Всичко останало което преживях по време на церемонията е твърде лично. Иначе природата е била винаги жестока към тези хора. Само 4 месеца от годината са били подходящи за земеделска работа. Една реколта. Каквото се получи. Нерядко последните няколко месеца до новата реколта, те почти са гладували. Но са оцелявали. Майката за Хунза винаги е била господар на семейството. Както при номадите и тук тя е решавала колко деца да се родят /според реколтата/, как да се разпределя продоволствието и какъв да е редът в един дом. Митична е темата за продължителността на живота при Хунза. Никой преди не е знаел на колко години е. Не е било нужно. Животът при тези хора се измерва не с години, а с отгледаните деца, внуци и правнуци. В материален план той е минималистичен, в духовен - неописуем. За да не стане разказът ми дълъг обаче, ще кажа кратко следното: Хунза винаги са живели в хармония с природата, значи със себе си. Не те идват в нашите боледуващи общества, а ние отиваме при тях с едничката надежда да открием какви сме били и какво сме загубили по лъжливия път напред. Аз симпатизирам на тези хора. Въпреки всичко те не се предават пред обстоятелствата. И имат шанс да запазят себе си в 220 милионен Пакистан, защото шансът е за тези, които са го заслужили.


Уага бордър, Пакистан

Уага бордър. Това място кара всеки истински пътешественик да настръхне. За някои хора и цял живот не стига в търсене на това преживяване. Тук брата Пакистан и сестрата Индия си дават всекидневна среща. Кашмир е ябълката на раздора предизвикала 4 войни през миналия век. Проблемът създаден през 1947 г. не без любезното съдействие на Великобритания, все още е кървяща рана в снагата на индийския субконтинент. Но знаете ли, винаги има надежда. Всяка граница освен да разделя, дава също и шанс за подаване на ръка. А един юмрук не може да се държи винаги стиснат. Все някога той ще се умори и ще се отвори за поздрав. Благодаря на съдбата, че ме доведе тук, за да разбера може би една проста истина - мисълта за любов между хората е по-силна от всички тъмни мисли взети заедно. От Лахор с Любов за вас бях аз - Марко Поло.


Калашите в Пакистан

Кафиристан - така нарекли този район. На орду, това значи "страната на невярващите". Калаши се наричат те от векове и са уверени, че са наследници на Александър Македонски. В началото на миналия век са били около сто хиляди от двете страни на границата между Пакистан и Афганистан. За жалост са избити методично от втората страна. Останали са няколко хиляди в три долини около Читрал. Днес присъствах на тяхно погребение. Мога с увереност да кажа, че погребах и доста от своите представи за този край на света. И си създадох нови. В какво вярват невярващите? Някой ден ще разкажа за това. Още е рано.