Таджикистан

Да играеш самостоятелна игра е лукс. Особено когато иде реч за малка страна като Таджикистан. Името на фарси означава страната на короната. Ако става дума за Памир, може би е логично. Планината има хиляди ледници, като най-големия е дълъг 70 и дебел 2 километра. Въпреки, че не е висока колкото хималаите, тази планина пленява с изящество. Разположена на 140 хиляди квадратни километра, 93 % от които планини и с население 9 милиона, страната не може да претендира за водеща роля в централна Азия. Голямата игра между Руската и Британска империи е оказала върху нея недвусмислено влияние през последните два века. Страхът да няма пряка граница между двете е довел до разделянето на таджикския етнос в поне четири съседни държави. Смята се, че таджиките извън родината си са поне 45 милиона. Въпреки всичко този народ е горд със своята съдба. Попитах много местни хора дали са доволни от живота си и всички до един отговориха с едно голямо Да. Трудно е за вярване в страна със средна заплата от 100 долара. Вгледайте се в снимките. Аз продължавам своя път и скоро ще стане още по-интересно. Ако питате накъде, ще ви отговоря така: там където отлитат птиците.


Пътят на коприната

Пътят на коприната. От първия миг в който чух преди много години за него, реших, че това е моят път. Посетих многократно Източен Китай, откъдето започва. След това видях Синдцян - западен Китай, Урумчи, Кашгар, където пътя се разделя с пустинята влизайки в днешна Киргизия. Памир и Ош бяха моя спирка по пътя преди три години. От там той минава като на кон през Ферганската долина, за да разсече днешен Узбекистан. Самарканд и Бухара са уникални средища на световни култури и религии. След тях пътят тръгва в различни посоки. Едната поема към Хива, другата към древния град Мерв в днешен Туркменистан. Често ходя там, за да усетя отново емоцията докосвайки тази неподражаема древност. След това пътят препуска към днешен Иран, за да отдаде своята почит и на тази древна цивилизация. Там винаги отсядам в кервансарай край Язд, за да усетя поне за ден атмосферата на приказките от хиляда и една нощ. След това се отправя смело през пустинята, за да достигне Исфахан - перлата на ислямската архитектура и някогашна столица на Персия. Защо пиша всичко това? Пътят има много спирки и разклонения, но в общата му атмосфера има нещо космично. Там животът и смъртта са приятели, просто защото условията са понякога гранични за човешкото тяло и дух. Там пътникът усеща с кожата си своята физическа тленност и вселенска душа в едно. Трудно се обяснява. По лесно се чувства и преживява. Пътят на коприната е част от един по-голям път. Този на човека към загубените му духовни корени. Едно истинско съприкосновение с мистичното ни вчера и неслучилото се утре. Надявам се, да съм запалил интереса в поне един бъдещ почитател на Азия.