Еквадор Кито

Малко са държавите кръстени на географски понятия. Еквадор е такава, по името на минаващия през нея екватор. Страната е била част от велика Колумбия, включваща и днешна Венецуела. Харизмата на Симон Боливар е била недостатъчна за да задържи страната в стария и вид. Днес трите споменати държави имат не само почти еднакви знамена, но и близка съдба през последното столетие. Големите играчи са се опитвали непрестанно и с различни средства да се доберат до техните природни богатства. Само на 25 километра от столицата минава линията на екватора. Мястото е голяма атракция с паметник и музей на местните племена. Посетете го ако идвате. Снимките говорят достатъчно. Днес бях в Кито - втората по височина столица в света след Ла Пас. Местните са привикнали да живеят на 2900 метра. Колоритен е старият град с типичната испанска колониална архитектура. Седем католически ордена са оставили своя отпечатък, построявайки красивите си църкви и обслужващи сгради през вековете. В самия център на града има едно впечатляващо място. Площадът на независимостта, наричан още площадът на четирите власти. Всяка от страните на този квадрат символизира една власт. На църквата, президента, хората/кметството/ и Бог. Дълга е темата защо точно това е разпределението. Защо например Бог и църквата са отделени или правителството и хората са на срещуположни страни. И все пак, защо човекът е допуснал в развитието си да остане само в единия от четирите ъгъла на влстта? Не би ли трябвало той са е в центъра на обществените отношения? Иначе казано, животът в този край на света си тече по своята логика. Задължителните маски, за жалост закриват устите на хората, но все още можеш да погледнеш през очите им право в техните многовековни души. Да прочетеш тяхната история и почувстваш тяхната болка. За щастие, човешкото състрадание няма почивен ден и пандемични ограничения. От Кито за вас предаде един далечен братовчед на Симон Боливар.


Пътят на коприната

Пътят на коприната. От първия миг в който чух преди много години за него, реших, че това е моят път. Посетих многократно Източен Китай, откъдето започва. След това видях Синдцян - западен Китай, Урумчи, Кашгар, където пътя се разделя с пустинята влизайки в днешна Киргизия. Памир и Ош бяха моя спирка по пътя преди три години. От там той минава като на кон през Ферганската долина, за да разсече днешен Узбекистан. Самарканд и Бухара са уникални средища на световни култури и религии. След тях пътят тръгва в различни посоки. Едната поема към Хива, другата към древния град Мерв в днешен Туркменистан. Често ходя там, за да усетя отново емоцията докосвайки тази неподражаема древност. След това пътят препуска към днешен Иран, за да отдаде своята почит и на тази древна цивилизация. Там винаги отсядам в кервансарай край Язд, за да усетя поне за ден атмосферата на приказките от хиляда и една нощ. След това се отправя смело през пустинята, за да достигне Исфахан - перлата на ислямската архитектура и някогашна столица на Персия. Защо пиша всичко това? Пътят има много спирки и разклонения, но в общата му атмосфера има нещо космично. Там животът и смъртта са приятели, просто защото условията са понякога гранични за човешкото тяло и дух. Там пътникът усеща с кожата си своята физическа тленност и вселенска душа в едно. Трудно се обяснява. По лесно се чувства и преживява. Пътят на коприната е част от един по-голям път. Този на човека към загубените му духовни корени. Едно истинско съприкосновение с мистичното ни вчера и неслучилото се утре. Надявам се, да съм запалил интереса в поне един бъдещ почитател на Азия.